Роланд кимна.
— Права си.
Лена поклати глава и прошепна:
— Но Ursus spelaeus от палеолита не е бил разпространен в Южна Америка. Това изображение не би трябвало да е тук.
— Освен ако някой не го е нарисувал по спомен — предположи Роланд.
Лена се изправи и погледна през билото. Зад тотемния знак стръмният склон беше осеян с други канари. Дори от мястото си можеше да види петроглифите по тях. Повечето бяха абстрактни — геометрични фигури, странни завъртулки, дори нещо като писмени знаци с прави черти. Имаше обаче и много животни — змии, птици, ягуари, маймуни, както и някакъв гигантски звяр с рога и копита, който вероятно беше бизон.
„Нищо чудно, че това място плаши местните племена“.
Чакикуи блокира пътя им с една ръка и каза другата причина районът да е забранен.
— Отец Никлос Стено — обясни Джембе. — Много отдавна той казал никой да не идва тук. Освен ако не знае името му.
— Защо? — попита Грей.
Чакикуи се намръщи и отвърна с помощта на момчето.
— Опасно. — Старейшината потупа голите си гърди. — За тяло и за дух. — Обгърна с жест не само гората. — И за свят.
И впери поглед в Грей, сякаш искаше да види дали той ще пожелае да продължи.
— Разбирам. — Грей махна напред. — Покажете ни.
Преди да се подчини, Чакикуи вдигна ръце към устата си и изсвири рязко като птица.
— Отпраща другите — обясни Джембе. — Обратно в селото. Не могат да дойдат с нас.
Лена погледна към тъмната гора.
Сейчан не изглеждаше изненадана.
— Следят ни, откакто слязохме от хеликоптера. Доколкото мога да преценя, поне дузина.
Шокираната Лена продължи да се озърта през рамо, докато слизаха по склона след Чакикуи.
Роланд, който вървеше до нея, каза:
— Според разказа на Харамило за пътуването му до изгубената библиотека пътят му минал през място с камъни с изображения по тях. — Той посочи към далечния рев на вода. — Път, свършващ при придошла от бурите река.
Балдахинът над тях започна да се разрежда и тук-там можеха да зърнат яркото лице на луната, надничащо през клоните и листата.
Лена погледна нагоре, радостна от допълнителната светлина, но и замислена за думите на Роланд за земния спътник. Спомни си странното съчетание на пропорции и подреждания, определящо отношенията между Земята, Луната и Слънцето.
Роланд забеляза, че гледа към небето, и каза:
— Отново се чудя за участието на Нийл Армстронг във всичко това.
— Защо? — попита тя.
— Може би наистина е преживял нещо странно там горе. — Той се загледа с почуда към луната. — Може би именно това го е накарало да участва в онази британска експедиция? Желание да разбере истината. Знаем, че е поддържал връзка с организатора на първата експедиция, шотландския инженер Стан Хол, който пък е поддържал контакт с Петронио Харамило. Освен това Хол е организирал и втората експедиция с Армстронг преди Харамило да бъде убит.
Междувременно разговорите ставаха все по-трудни, тъй като ревът на водата беше оглушителен. Реката се появи пред тях, сребриста на лунната светлина. Спускаше се през каскада от водопади и бързеи по една скала и пълнеше кристално чист вир. От него продължаваше през поредната отвесна скала и се спускаше на гръмовен водопад, за да изчезне в гората далеч долу.
Грей погледна сателитния си телефон и промърмори:
— Странно.
Лена пристъпи към него.
— Какво има?
— Джипиесът показва, че сме стигнали. Намираме се на същата географска ширина и дължина, отбелязана на картата от дневника на Кирхер. Само че виж това. — Той посочи компаса в долния десен ъгъл на екрана. — Това е магнитно показание, а не данни от сателита.
Лена видя, че стрелката се върти хаотично, като непрекъснато сменя посоката си на въртене.
Преди някой да успее да коментира, Джембе ги извика. Стоеше с Чакикуи до широкия вир. Пръски от водопадите искряха над двамата.
Когато Лена и останалите отидоха при тях, Чакикуи посочи скалата от другата страна на реката.
— Входът е там — обясни Джембе.
Лена примижа, но не успя да види нищо освен отвесна скала.
Роланд каза нещо и всички се обърнаха към него.
— Вижте при нивото на водата — каза той. — Има нещо като вход на тунел. Вижда се само горната част, около педя. Май говорят за него.
— Значи входът е наводнен — каза Грей.
— Какво друго очакваше? — въздъхна Сейчан. — Щом това е Атлантида, не би ли трябвало да е под водата?