Изчака няколко секунди, докато думите му бъдат осъзнати, след което довърши:
— Вижте какво. Ако получим каквото искаме, ще излезете герой, а с генерал-майор Лау ще бъде свършено. Ако се провалим, ще страдате, и вие, и семейството ви, а Лау ще се окичи със славата, че ни е спряла. Изборът си е ваш, Zhõngxiào Сун.
Този път нямаше дори пауза.
— Какво искате да направя?
Монк се ухили на Кимбърли.
— Кажете ни къде са другите и ни разчистете пътя до тях.
Кимбърли вече беше извадила сателитния си телефон и сега зареди плана на комплекса, който беше изтеглила от един хакнат компютърен терминал.
Докато Чан предаваше съответната информация, тя кимна и каза:
— Ясно. — Обърна се към Монк и прошепна: — Знам къде са.
— Друго? — горчиво попита Чан.
— Само още едно нещо.
— Какво?
Монк му каза и прекъсна връзката.
Кимбърли се обърна към него и въздъхна дълбоко.
— Можем ли да му имаме доверие?
Той посочи напред.
— След малко ще разберем.
Докато продължаваха по дадения им маршрут, го измъчваше друга мисъл.
„Ами ако вече е твърде късно?“
12:13
Земята трепереше под краката на огромния сребрист, докато той се носеше към Ковалски. Самият той още беше на четири крака и не можеше да направи друго освен да събере кураж за онова, което предстоеше. Все пак се опита да намери някакво прикритие и се претърколи към хъркащото туловище на по-младия чернокосмест хибрид, който се беше проснал вляво от него.
„Мазнината може да се окаже и полезна“.
Изведнъж в хабитата се разнесе пронизителен писък — отекваше от каменните стени и сякаш идваше от всички посоки едновременно. Беше пълен с гняв и заплаха.
„Сега пък какво?“
Вдигна глава и видя, че сребристият рязко спира на метър от него. Подпря се на юмрук и проточи врат към източника на звука.
Ковалски направи същото, като същевременно използва момента да изпълзи още назад към канарите в центъра.
И тогава забеляза тъмна сянка, която отскочи от стената под прозорците за наблюдение. Движеше се бързо на подскоци към Ковалски. Отне му половин секунда да разбере, че е Баако.
„Не…“
Той пък какво правеше тук?
С един последен скок Баако се приземи приклекнал до Ковалски. Задъхан, малкият приятел се обърна към планината от мускули, изправи се и задумка гърдите си с юмруци — предизвикваше алфа-звяра на хабитата.
„Не е много умно, хлапе“.
— Баако, бягай! — извика Ковалски и махна с ръка, при което през ребрата му отново премина болезнен спазъм. — Разкарай се оттук!
Баако не помръдна от мястото си.
Сребристият остана като закован: явно се мъчеше да проумее това нахлуване в царството му, да не говорим за дръзкото поведение на подобен дребосък. Но смущението бързо отмина, за да се смени с раздразнение и гняв.
От широките му гърди се изтръгна рев. Тежкият звяр се хвърли напред и замахна с дебелата си ръка — но Баако вече не беше там.
Младата горила скочи високо, прелетя над рамото на сребристия и се приземи на задника на чудовището.
Сребристият се изправи, рязко се завъртя и замахна.
Баако отскочи, но този път не успя да избегне напълно удара. Лакътят закачи бедрото му и го запрати във въздуха. Въпреки това Баако успя да се извърти преди да падне и се претърколи през рамо.
Сребристият се понесе тежко към него, като забиваше юмруци в камъка.
Останалите обитатели на хабитата, първоначално смаяни от странното развитие на събитията, постепенно се окопитиха. И докато вниманието на сребристия бе отвлечено другаде, се насочиха към Ковалски.
„Лошо“.
Той продължи да отстъпва към канарите, като гледаше как Баако бяга от огромната лавина от мускули и нокти. Стигна купчината камъни и се скри под една канара. Грабна един камък, а с другата си ръка сграбчи бетонен клон, отчупен от едно фалшиво дърво. Беше готов да влезе в ролята на пещерен човек срещу тези чудовища, ако се наложи.
Притисна гръб в канарата. Видя, че Баако забавя скорост — явно се уморяваше. Сребристият вече пухтеше плътно зад него.
Ковалски се сви; беше го страх да гледа. И тогава Баако се метна наляво от пътя на хибрида. Сребристият не можеше да завие толкова бързо — инерцията на огромната му маса не можеше да се сравнява с пъргавината на Баако. Въпреки това той се извъртя и се плъзна по пясъка, като сви грамадните си крака под себе си. Преди още да спре, се хвърли след Баако, който за съжаление се беше насочил право към скривалището на Ковалски.