Лена си спомни надписите, оставени от отец Кирхер по стените на параклиса, и какво представляваха те.
„Историята на писаното слово…“
Клекна да разгледа най-долния ред, който несъмнено беше и най-старият. Видя същите подобни на пръчици знаци, които бе видяла върху изправените камъни в облачната гора. Прокара пръсти по тях.
„Нима пред мен е най-ранната писменост?“
Изправи се и заяви:
— Това трябва да е нещо като запис на еволюцията на езика.
— Мисля, че си права. — Роланд тръгна по коридора, като продължаваше да се оглежда. — И се обзалагам, че отец Кирхер е почерпил идеята за украсяването на параклиса от това място… което означава, че Николас Стено е вървял по същия този коридор и се е върнал, за да разкаже на приятеля си за него.
Грей погледна стените.
— Това определено потвърждава твърденията на отец Креспи. Няма съмнение, че древните строители са общували с останалия свят.
Лена погледна напред и се зачуди какво ли още ще видят. Спомни си разказите за огромната пещерна система под Андите. Усещаше, че това не е единственият вход към това място. Според местните артефактите на отец Креспи му били донасяни от горите и джунглите, извадени от пещери, тунели и покрити с лиани руини.
— Май тунелът свършва — обади се Сейчан.
Бяха стигнали до друго спирално стълбище, което се спускаше надолу. Спряха и се събраха в началото му.
Роланд въздъхна.
— Да се надяваме, че няма отново да попаднем в наводнена част.
— Има само един начин да разберем. — Грей поведе надолу.
Лена затаи дъх в очакване всеки момент да види черна вода, отразяваща лъчите на фенерите. Но колкото и да се спускаха, стълбището си оставаше сухо.
Роланд изглеждаше доста загрижен.
— Вече със сигурност сме под нивото на водата.
Думите му я накараха да потръпне.
Грей докосна стените и каза:
— Тази част явно е изолирана от околните води.
Лена не намери особена утеха в наблюдението му.
Накрая стълбището свърши и се озоваха в кръгло помещение. Беше високо като предишната зала и толкова широко, че лъчите им едва осветяваха отсрещната страна.
Сейчан показа, че зрението ѝ е по-остро от това на останалите.
— Там има друго стълбище. — Тя погледна към Грей. — И слиза още надолу.
Лена почти не погледна към сенките. Нито пък Роланд, който я изгледа с високо повдигнати вежди и отиде с нея до извитата стена, в която бяха изсечени хиляди малки ниши. В тях се пазеха скулптури на различни животни, от малки като палец до размерите на кон.
— Прилича на галерията от Хърватия — каза Роланд.
Лена кимна.
— Само че онази по размери беше нищожна в сравнение с тази.
Любопитството и изумлението я накараха да пристъпи напред. Видя животни, представляващи всяка страна на фауната от всеки край на света. Бръмбари от дъгоцветен кристал, златоноги стоножки, инкрустирани с изумруди крокодили, маймуни с козина от медни нишки, бизон и елен с рога от слонова кост, скорпиони с броня от черно желязо.
Горното ниво се заемаше от безброй птици с кристални пера, образуващи калейдоскоп от нюанси — ястреби, врабчета, орли, пеликани, колибри. Някои почиваха в гнезда или бяха кацнали на златни клонки. Други висяха по необясним начин насред нишите си.
На най-долните нива бяха създанията, живеещи в морето или под земята, предадени с най-фини подробности — порцеланови риби, колони от мравки, медни омари, сребърни червеи, пробиващи сфери от кварц, и така нататък.
Завиваше ѝ се свят от това изумително многообразие.
— Това е запис на живота на планетата — промълви поразеният Роланд и посочи един златен хипопотам с черни диаманти за очи. — Включително същества, които не са характерни за този континент.
— Мисля също, че е запис на изкуство — добави Лена. — Създаването на всичко това показва владеене на стотици техники и художествени практики на много култури. От обработката на различни метали до шлифоването на кристали и скъпоценни камъни и работа с емайл и порцелан.
Лена обхвана с жест помещението.
— В много отношения това представя еволюцията на познанието толкова подробно, колкото и коридорът с надписите горе.
Вече бяха обиколили помещението и стигнаха до отсрещните стъпала. Те водеха право надолу, а не се виеха на спирала. Още от площадката лъчът на фенера на Роланд се отразяваше от повърхностите на онова, което лежеше долу.
— Още злато — отбеляза Грей.
Лена не се нуждаеше от покана да тръгне напред, привлечена не от обещанието за съкровища, а от любопитство какво още ги очаква. Стълбището беше достатъчно широко, за да продължат рамо до рамо. Всички затаиха дъх, когато следващата зала се разкри пред тях.