Тя знаеше, че не е така, но отказа да се дръпне, да се унизи с отстъпление.
Другата му ръка рязко замахна и заби дълъг нож в корема ѝ. Тя се закашля — не толкова от болка, колкото от силата на жестокия му удар. Чан завъртя ножа нагоре, към сърцето ѝ. Нещо в нея изпука и изведнъж дробовете ѝ престанаха да се пълнят.
Той измъкна ножа и я остави да се свлече на пода.
Отстъпи спокойно крачка назад, избърса ножа и го прибра, след което взе пистолета си и го избърса също толкова прилежно. След като остана доволен от резултата, се наведе и остави оръжието в отпуснатите ѝ пръсти. Възнамеряваше да припише труповете на нея, да я обвини за бягството на американците. Името ѝ завинаги щеше да се свързва с поражение и предателство — нейният най-лош кошмар.
Погледът ѝ срещна неговия и тя видя в студените му очи амбиция, далеч надвишаваща нейната.
Чан Сун отиде до една от станциите и дръпна няколко шалтера. Помещението светна — електричеството в комплекса беше възстановено. Мониторите замигаха, сървърите заработиха отново.
Замаяна, Дзяйин не успя да проумее какво прави той.
Сякаш усетил ужаса ѝ, Чан обясни:
— Вече извиках армията. След като вече изпълниха предназначението си, американците могат да бъдат отстранени. С тяхната смърт триумфът ми ще бъде още по-голям, а лоялността ми — безусловна. — Погледна я. — Независимо как американците ще се опитат да ме очернят по-нататък.
Видя смущението на лицето ѝ.
— Заплашиха да подхвърлят фалшиви доказателства срещу мен, ако откажа да им сътруднича. Обещаха ми слава, ако им се подчиня. — Изсмя се презрително. — Сякаш бих се поклонил на онези кучета. Вместо това ще ги използвам да прокарам собствения си славен път, толкова бляскав, че никой няма да се усъмни в него. Това може би ще струва живота на брат ми, но паметта му ще продължи да живее чрез мен, чрез децата и внуците ми.
Клепачите на Дзяйин се отпуснаха. Едва сега осъзнаваше колко е подценявала Чан.
„Аз съм си виновна“.
Знаеше и че трябва да поправи този срам, макар че щеше да си остане опозорена. С последни сили бръкна в джоба си. Докато мракът я обгръщаше, напипа телефона си и отвори отделението, вградено в задната му страна. Нямаше нужда да вижда светещото копче, скрито там. Опря палец в сензора за пръстови отпечатъци.
Трябваше да го задържи там за десет секунди. Това бе предпазна мярка срещу случайното активиране на контрамерките, които тайно бе добавила към плановете на комплекса. Трябваше да се задействат при чуждо нахлуване в лабораториите ѝ, но можеха да се използват и ако се наложеше да отмъсти на врага.
Никога не си беше представяла сценарий, в който и двете ситуации ще се случат едновременно.
„Колко късогледа съм била…“
Мракът се спусна върху нея и замъгли изгарящата болка. Вече не знаеше дали пръстът ѝ е още върху копчето, нито дали десетте секунди са изминали.
Накрая клюмна напред, без да разбере истината.
Мъчителната агония я последва във вечността.
12:45
Коридорът отново се озари в светлина и стомахът на Монк се сви.
„Това не е на хубаво“.
Онзи гад Чан Сун явно беше променил решението си да им съдейства. Монк вече го подозираше след устроената им засада. Затова бе наредил на Кимбърли да намери друг изход — китайците сигурно разполагаха силите си при товарната рампа, през която бяха влезли в комплекса.
Кимбърли посочи напред.
— След стотина метра трябва да има асансьор. Води към обществена сграда на територията на зоологическата градина. Някакво имение от деветнайсети век, казва се Чангуанлу.
— Права е — извика Мария през отворения към каросерията прозорец. — Генерал-майор Лау има офис там.
Кимбърли се обърна към Монк.
— Зоологическата градина вероятно е затворена или евакуирана. Но щом излезем горе, ще трябва да внимаваме да не привлечем…
Прекъсна я серия силни взривове.
Сержант Чин се опита да овладее камиона и отнесе редица червени кофи със знак за биологична опасност. Към тях се понесоха кълба дим, идващи откъм асансьора. После светлините примигнаха и угаснаха. Отново всичко потъна в мрак.
Чин спря камиона и запали фаровете.
През пушека и прахта двата лъча осветиха рухналия таван в дъното на коридора. Парчета разбит бетон и изкривени подпорни греди запречваха пътя им. В далечината комплексът продължаваше да стене и да се руши. До тях долетяха писъци.