— Какво става, по дяволите? — прошепна Монк.
Кимбърли поклати глава.
— Някой се опитва да унищожи комплекса, да заличи всичко.
— Кой? Чан ли?
Тя се намръщи.
— Не знам. Няма логика.
Ковалски сподели своето мнение от каросерията:
— Не ми пука кой е! Да си разкарваме задниците, преди да сме станали на палачинки.
Монк кимна.
— Какво ще кажете за пътя, по който дойдохме? Рампата е на две нива по-долу. Може би е все още достъпна.
Кимбърли вдигна сателитния си телефон и разгледа плана на комплекса.
— Можем да опитаме, но… — Гласът ѝ замря.
— Но какво?
— Ще се наложи да минем право през района, където са горилите хибриди.
Монк въздъхна.
— Страхотно… но не виждам да имаме друг избор.
Кимбърли се съгласи и каза на Чан накъде да кара.
Секунди по-късно се носеха в посоката, от която бяха дошли, лъчите на фаровете пронизваха пушека. Комплексът продължаваше да се руши около тях. Кимбърли правеше всичко по силите си да ги насочва, но се налагаше непрекъснато да променя маршрута, за да заобиколят разрушени тунели или избухнали пожари.
Започнаха да се появяват все повече и повече хора, някои с лабораторни престилки, други с униформи. Всички бяха замаяни, окървавени и изпаднали в паника. Неколцина войници стреляха напосоки по тях, но без особен ентусиазъм. Чин трябваше да натиска клаксона, за да разгонва изпречилите се на пътя му, а изстрелите на автоматите обезкуражаваха по-настоятелните.
В края на един страничен тунел Монк зърна слънчева светлина и извика да спрат, но се оказа, че тунелът се е срутил и светлината идва отгоре. За съжаление отворът бе твърде тесен и опасен за катерене. Още докато го оглеждаше, той започна да се руши.
Въпреки това видът на небето бе колкото обнадеждаващ, толкова и разочароващ.
„Толкова близо и същевременно така далеч“.
Продължиха напред — и се натъкнаха на още по-странна гледка. Докато се носеха към едно кръстовище, някакви призрачни сенки се понесоха през пушека и изчезнаха.
— Това вълци ли бяха? — попита Монк.
Кимбърли погледна към покрива на кабината.
— Зоологическата градина може и да е евакуирана, но животните са си още горе.
Монк си представи как таванът се срутва под различните клетки горе и животните се измъкват от затворите си и бягат под земята. Докато навлизаха по-надълбоко в комплекса, пред тях се разкриваха все повече и повече доказателства, че се е случило тъкмо това.
Някакво движение привлече вниманието на Монк към една разпердушинена лаборатория. Зърна две лъвици, влачещи тяло под една маса. От друго тъмно помещение се чуваше зловещото кискане на хиени, прекъсвано от пронизителен писък.
Чин се наведе над волана и настъпи газта още повече.
— Карай по следващата рампа — нареди Кимбърли и посочи напред.
Чин се подчини, но се оказа, че на долното ниво бушуват пожари и помещенията са пълни с мазен черен пушек. В далечината отекнаха експлозии — още газопроводи и бутилки с газ експлодираха в огнена верижна реакция, разширявайки пожарите още повече.
— Можем ли да минем оттук? — попита Монк.
— Това е единственият начин да стигнем до изхода — отвърна Кимбърли.
Монк погледна към адската картина. Свирепите пламъци скоро щяха да унищожат важните подпорни структури и комплексът съвсем щеше да се срине отгоре им.
Трябваше да продължат напред — при това бързо.
Докато навлизаха в подземния пъкъл, нещо грамадно и гневно изрева към тях и звукът отекна навсякъде, така че беше трудно да определят откъде идва.
Но нямаше никакво съмнение какво беше надало този рев.
— Те са тук — изстена Ковалски.
24.
1 май, 02:13
Андите, Еквадор
Нов силен звън отекна в кристалната зала, напомняйки на Грей, че времето им изтича. Той се загледа в шестолъчната звезда от малки сфери от черен метал и бял кристал, като обмисляше всичките възможности.
„Трябва да успея от първия път“.
Докато той гледаше съсредоточено, Роланд крачеше напред-назад покрай златния скелет. Лена стоеше от другата страна, скръстила нервно ръце на гърдите си. Сейчан просто чакаше край високия до кръста стълб с мистериозния символ.
— Да не би да размисляш? — попита тя.
— Май за стотен път — отвърна той и ѝ се усмихна уморено.
— Тогава да се надяваме, че сто и първият ще направи магията.
Той също се надяваше, но знаеше, че ще му трябва повече от магия, за да реши загадката.