През последните няколко минути бе прехвърлил през ума си куп комбинации. Беше поискал на два пъти да види стария дневник на отец Кирхер, който Роланд носеше във водонепроницаема торбичка. Беше изучавал изчисленията на йезуитския свещеник, тъй като знаеше за особения му интерес към нумерологията — чистата математика на простите числа и кабалистичния мистицизъм на гематрията.
Отново прехвърли множеството противоположности, свързани с пъзела.
„Светло и тъмно…
Тежко и леко…
Черно и бяло…
Метал и кристал…“
В крайна сметка неизбежно стигаше до едно и също заключение.
„Всички те са огледални образи една на друга“.
— Това трябва да е — промърмори той. — Огледални двойки.
— Какво имаш предвид? — попита Лена. — Може би ако обясниш, ще можем да ти помогнем.
Нов силен звън разтърси помещението.
Сейчан се намръщи.
— Този дойде десетина секунди след предишния. Със скоростта, с която се скъсяват интервалите, разполагаш с по-малко от минута да разрешиш пъзела или да изгубиш наградата.
Грей си представи стените от вода около този сух кладенец в сърцето на изгубения град. Можеше да се закълне, че усеща налягането на цялата онази проклета маса, но знаеше, че това е само засиленото му чувство за безизходица.
— Май наистина е по-добре да го кажеш на глас — предложи Сейчан. — Все пак не си сам.
Той кимна. Възнамеряваше да провери теорията си с тях, но първо искаше да е убеден в нея. Накрая се отказа и посочи малките топчета, подредени във формата на звезда.
— Според симетрията тук отговорът трябва да е свързан с огледални противоположности. Можете да ги видите тук, представени от черния метал и белия кристал, но същият модел се повтаря и навън в библиотеките от двете страни на това помещение. — Той посочи отворените врати. — В едната има книги от метал. В другата се пазят текстове върху кристал. В този дизайн обаче е скрита и друга огледална двойка, свързана с математиката и по-точно с простите числа.
Роланд кимна към звездата.
— Пъзелът се състои от седемдесет и три части. Това е просто число.
— И знаем, че огледалният образ на това просто число е трийсет и седем, което според дискусията ни по-рано е свързано както с нашата ДНК, така и с движението на звездите.
— И все пак какво общо има числото трийсет и седем с този пъзел? — попита Сейчан.
— Това. — Грей се обърна и посочи златния скелет на стъкления подиум. — Тази скулптура също крие в себе си огледална двойка, като смесва мъжки и женски черти, за да образува едно цяло. Това е отговорът.
Видя объркването на лицата им. В същия миг отново проехтя звън, този път достатъчно силен да събори отделни камъни от капителите на околните стълбове.
„Времето ни изтича“.
Лена и Роланд изглеждаха обезпокоени като него, а Сейчан беше просто нетърпелива: доверяваше му се напълно и го чакаше да продължи.
Грей почерпи сили от увереността ѝ.
— При гробовете в Хърватия гробът на Ева беше украсен със същата звезда със седемдесет и три отпечатъка.
Лена кимна.
— А костите на мъжкия неандерталец хибрид, на Адам, бяха означени с трийсет и седем.
Ръката на Грей спря над пъзела.
— Тук ясно можете да видите звездата на Ева, състояща се от седемдесет и три парчета. — Той погледна останалите. — А къде е по-малката звезда на Адам?
Никой не отговори.
Той посочи.
— Тук е и чака да бъде разкрита, така че изображението да стане цяло като златните кости.
Помещението отново се разтресе от поредния звън, по стените се появиха пукнатини.
— Просто ни покажи, Грей — предупреди го Сейчан и се огледа. — Сега или никога.
Знаеше, че е права. Загърби опасенията си и започна да мести кристалните и металните топчета, като бавно разкриваше по-малката звезда в по-голямата.
Всички ахнаха, когато започнаха да виждат модела.
— Двете звезди… — промълви благоговейно Лена. — И двете са тук.
Грей забърза: усещаше какво предстои. Преди да приключи, се разнесе още един звън на метал върху кристал. Но този не замлъкна. Зазвуча все по-силно и по-силно, издигайки се в кресчендо.
Грей побърза да постави последното топче на мястото му и да завърши фигурата. Щом го направи, ясна кристална нота увисна във въздуха, сякаш самите молекули в помещението завибрираха, след което се възцари мъртвешка тишина.
Всички затаиха дъх, но не се случи нищо повече.
— Успя! — ахна Лена.