Всички впериха погледи в завършения символ.
Грей беше събрал 37-те кристални топчета в центъра, за да образуват по-малката звезда на Адам в звездата на Ева.
— Този мотив — каза Роланд. — Една звезда в друга. Мъжкото в женското. Мисля, че би трябвало да отразява акта на създаване… на живот, на обещание за бъдещи поколения.
Но това не бе единственото откровение на изображението.
Стената зад стълба със завършената двойна звезда се отвори — раздели се по двете кварцови пана, покриващи камъка. Пред тях се разкри нов коридор и поредното тъмно стълбище, водещо надолу.
Известно време никой не помръдна.
В тишината откъм прохода отекваше силно тиктакане.
Сейчан най-сетне наруши мълчанието, макар че дори тя вече шепнеше:
— Да се надяваме, че това не е някакъв нов таймер, отброяващ времето до края.
Опасявайки се, че може и да е права, Грей подкани всички да се размърдат. Тръгнаха към стъпалата. Грей спря на горното и освети дългото стълбище, но не успя да види края му. Изпитваше някакво опасение да прекрачи прага, но си спомни препоръката на Сейчан преди да влязат в изгубения град.
„Просто иди и виж“.
Тези думи бяха движещата сила зад прогреса на човечеството през вековете, прост императив, подклаждан от вроденото ни любопитство — да открием какво има зад следващия завой, отвъд хоризонта. Именно това любопитство ни е подбудило да търсим кои сме ние, откъде сме дошли и накъде отиваме.
Грей направи една стъпка, после втора.
Докато се спускаха, въздухът сякаш се изпълни с енергия, която гъделичкаше кожата му и караше всяко косъмче по тялото му да настръхне от статичното електричество. Можеше дори да го надуши, като летен ветрец по време на гръмотевична буря.
Когато най-сетне стигна последното стъпало, впери поглед в огромната зала пред него. Умът му се помъчи да възприеме разкрилата се гледка. Шокиран, успя да произнесе само две прости думички:
— Боже мой!
02:21
Внезапната тишина обезпокои Шу Вей.
Щом се озоваха в този подземен град, ги посрещна далечен звън на камбани. Веднъж беше правила преход през Хималаите и бе чувала подобен звън да отеква от планините — често идваше от отдалечени на километри манастири. Взе звъна за обещаващ знак и го последва с екипа си от наводненото преддверие надолу до дълъг коридор, изписан ред по ред с надписи на древни езици.
Камбаните звучаха все по-силно и по-ясно и я изпълваха с увереност, че най-сетне наближава целите си. Очакваше с радост този момент: знаеше, че ги превишава числено с девет на четирима.
„Освен това разполагам с елемента на изненада“.
Докато минаваха през подземния град, заповяда на екипа си да се придвижват тихомълком, с минимално осветление — в пълния мрак не можеше да разчита само на приборите за нощно виждане, тъй като те се нуждаеха от поне малко разсеяна светлина.
А преди малко, след като прекосиха зала, украсена със скулптури на животни от благородни метали и скъпоценни камъни, звъненето рязко замлъкна. Тя вдигна юмрук да спре групата си, изпълнена с подозрения от неочакваната тишина.
Неколцина от другарите ѝ използваха момента да зяпнат богатствата, събрани в залата. Дори нейният поглед се спря върху златна пантера с изумруди вместо очи. След като се сдобиеше с нужната информация от целите и ги отстранеше, щеше да се върне тук.
„Може пък Черния гарван да не е единственият, който ще се върне у дома с трофей“.
Погледна старши сержант Кван, който държеше здраво рамото на местното момче. Заместникът ѝ дори не поглеждаше съкровищата. Но пък, от друга страна, неговите трофеи бяха от по-лично и особено естество.
Тишината се проточи и тя най-сетне свали юмрук.
С камбани или не, беше време да продължат търсенето. Тръгна към следващото стълбище, готова да изненада целите си и да сложи край на тази мисия.
Кван изруга и тя се обърна. Момчето се беше отскубнало от хватката му и бе побягнало надолу по стъпалата с бързината на газела. Кван вдигна пистолета си, но после го свали — момчето бе изчезнало в мрака.
Шу Вей пристъпи до заместника си. Не го скастри, нито го утеши — знаеше, че за Кван провалът е достатъчно наказание.
В крайна сметка бягството на момчето нямаше да навреди на мисията. Дори да стигнеше до другите и да ги предупредеше, само щеше да премахне елемента на изненада — екипът ѝ си оставаше с числено превъзходство. А като се съдеше по информацията от разпита на момчето и стареца, нейните хора бяха много по-добре въоръжени.
— Продължавайте напред — нареди тя. — Но внимавайте.