Врагът беше предупреден и Шу нямаше намерение да попада в засада.
Докато слизаше, за миг изпита дребнаво раздразнение към предателството на момчето. След като всичко приключеше, щеше да позволи на Черния гарван да си вземе пълната отплата за петното върху честта му. Ако се съдеше по скованата походка на Кван, който направо трепереше от ярост, отмъщението му щеше да е жестоко.
02:23
Роланд зяпна невъзможната гледка. Сякаш беше влязъл в часовник, създаден от самия Господ. Силно тиктакане отекваше в огромното помещение, представляващо съвършена сфера, в сравнение с която събралата се на екватора група изглеждаше микроскопична. Намираха се в средата на заоблената стена. Таванът се издигаше плавно над тях, достигайки до първото ниво на изгубения град, а дъното чезнеше някъде далеч долу.
Цялото огромно помещение беше покрито с ковано желязо.
Роланд беше завладян и от енергията в това тъмно пространство. Усещаше я по кожата си, в косата си, в самия въздух. Видя как синкави искри пробягват меко по тавана, а в мрака долу танцуваха алени светлинки.
А онова, което се издигаше пред тях в средата на изумителното помещение, направо изваждаше сетивата му извън строя. Между танцуващите искри висеше сфера, заемаща една четвърт от огромното пространство. Половината ѝ като че ли се състоеше от същия тъмен магнит, който свързваше книгите в библиотеката; другата половина бе от същия бял кварц като в библиотеката от отсрещната страна. Двете повърхности не бяха гладки като стените, а покрити с метеоритни кратери, образуващи големи езера и ниски планини.
— Това трябва да е Луната — каза Лена.
Роланд мислено кимна. Боеше се, че дори ако само помръдне, видението ще изчезне.
Бяха спрели на корниз, който минаваше през средата на помещението. Надолу продължаваше серия нива, разположени едно под друго, но никой от тях не се осмели да продължи напред, сякаш усещаха, че гледката е недостъпна за тях, че са натрапници пред нещо, за което още не са готови.
Също толкова невъобразими бяха подробностите на изображението. Всяко лунно море, кратер, планина, хребет, падина и канал бяха представени съвършено ясно. При това не само по кристалната повърхност, която несъмнено представяше лицето на Луната. Полусферата от тъмен метал беше оформена по подобен начин, разкривайки скритата обратна страна на спътника на Земята.
Сейчан се взираше в металната повърхност, присвила невярващо очи.
— Как е възможно? — прошепна тя. — Откъде древните строители са знаели какво има на обратната страна на Луната?
Грей забеляза друга загадка.
— Върти се. Бавно, но определено се върти.
Роланд осъзна, че Грей е прав. Луната не просто висеше в пространството, а наистина се въртеше. До ушите му отново достигна силното тиктакане, което го накара да си помисли за гигантски часовник и му напомни за нещо, което бе чел.
— Sic mundus pendet et in nullo ponit vestigia fundo — прошепна той.
Лена го погледна, но само за момент, след което отново насочи вниманието си напред.
Той преведе:
— „Така светът е окачен, без да има основа под краката си“. Това са думи, написани от отец Кирхер върху изобретен от него часовник, задвижван с магнити. Той представлявал куха стъклена сфера със земно масло, в което бил потопен меден глобус на Земята, който се въртял бавно и отмервал времето.
— Мислиш, че е почерпил идеята от това място ли? — шепнешком попита Лена.
— Не знам, но отец Кирхер е смятал, че подобни сили задвижват планетите. — Роланд посочи под гигантската луна. — Но Николас Стено несъмнено е бил тук и е докладвал за откритието си.
Долната част на обкованата със злато зала представляваше лабиринт от изправени медни стени, високи колкото човешки ръст, който сякаш ги приканваше да влязат в него. Цялата структура обаче бе потопена в тъмна течност, достигаща почти до върха на стените.
— Прилича на позлатения лабиринт от корицата на дневника на Кирхер — каза Грей.
— Символ, който се открива през цялата история и по целия свят — добави Роланд. — Но този лабиринт очевидно е по-сложен, по-съвършен и заплетен.
Той извади дневника на Кирхер и го вдигна, за да сравнят лабиринта на корицата с този долу.
Роланд се обърна към Лена и видя поразеното ѝ, но и изпълнено с разбиране изражение. Докосна с благодарност ръката ѝ.
— Беше права от самото начало, Лена.
02:26
„Възможно ли е да е истина?“