Докато се мъчеше да проумее всички загадки и невероятни неща на това място, Лена си спомни първия си коментар, когато бе видяла лабиринта върху увредения дневник на Кирхер, който бяха намерили в пещерите на Хърватия.
Сега повтори същите думи.
— Прилича на разрез на мозък.
Роланд кимна.
Лена се загледа в по-сложния дизайн долу, без да пропусне нито една извивка и сгъвка на медните стени. Те образуваха съвършено представяне на гирите и сулците, браздите и гънките на човешката мозъчна кора.
— Това е разрез на мозък — прошепна Роланд. — Мозък, изпълнен с енергия.
Лена гледаше слабите алени искри, танцуващи по медните стени, сякаш цялата структура беше някаква древна батерия.
„И може би е точно такава“.
— Но какво означава това? — попита Грей. — Разрез на мозък, поддържащ увисналата над него Луна?
Лена поклати глава, когато си спомни описанието на Роланд на невероятната, почти невъобразима симетрия и размери на единствения спътник на Земята. Небесното тяло, причиняващо приливите, които поддържаха живота, сферата с такава съвършена маса, че да стабилизира въртенето и наклона на оста на планетата, така че тя да се превърне в уютен и сигурен дом за сложни организми, които да се развият до появата на разум, способен да гледа към небето и да се пита.
Погледна надолу към изображението на човешки мозък и усети как в очите ѝ напират сълзи. Макар да не можеше да отговори на въпроса на Грей, дълбоко в себе си знаеше истината без думи, усещаше огромните мащаби на онова, което бе създадено тук, и другото, намиращо се отвъд тези стени.
Роланд се опита да обясни:
— Може би това пред нас е опит на древните учители да проумеят Бог.
Лена усещаше, че той е близо до истината, но загадките тук бяха още по-дълбоки — например, как древните са успели да представят в такива подробности обратната страна на Луната.
Роланд като че ли осъзна същото и въздъхна.
— Или може би всичко това… — Той обгърна с жест не само залата със загадките, а и всичко отвъд нея.
— Може би това е опит на някакъв друг древен разум да общува с нас, да ни остави послание, което да открием. Послание, скрито както в нашата ДНК, така и в движението на Слънцето, Земята и Луната.
— Но какво е посланието? — попита Лена.
Грей предложи възможен отговор:
— Физиците винаги са били озадачени от това, че вселената сякаш е фино настроена по един странен, почти невъзможен начин така, че в нея да съществува живот. Вземете електромагнитната сила. Тя има специфична стойност, която позволява на звездите да произвеждат въглерод, който е строителната основа на целия живот. Същото се отнася за силното ядрено взаимодействие, което държи атомите в едно цяло. Ако беше мъничко по-силно, вселената щеше да е съставена изцяло от водород. Ако беше малко по-слабо, нямаше да има никакъв водород.
Лена го разбра.
— Ако някоя от тези константи беше различна, животът не би съществувал. — Тя се обърна към Грей. — Но как се вписва това тук във всичко останало?
Той въздъхна.
— Не съм сигурен. Но си мисля, че онези древни учители са построили това място като модел, за да ни покажат, че животът също е фундаментален закон на природата. В крайна сметка ние сме създадени да открием тези връзки, тези съотношения и симетрии, които свързват телата ни с вселената, и да започнем да проумяваме една по-голяма истина.
— Каква истина? — попита Роланд.
— Че сме специални. — Грей посочи надолу към мозъка-лабиринт. — Че може би смисълът на вселената е в създаването на разумен живот, на нас. Че ние сме фундаментален закон на природата.
Групата се смълча, замислена върху тази възможност.
Накрая Роланд промълви:
— Нищо чудно, че отец Кирхер е скрил това знание.
— Светът не е бил готов — добави Лена.
„И може би все още не е“.
Роланд кимна към лабиринта.
— По-късно в живота си Николас Стено престанал да се занимава с палеонтология и да изследва вкаменелости. — Обърна се към останалите. — Знаете ли на какво е посветил последните си години?
Лена поклати глава.
Роланд се обърна и се загледа надолу.
— Изучавал е човешкия мозък.
Тиктакането на огромния часовник внезапно промени тона си, стана по-трескаво, не така равномерно. На Лена ѝ трябваха няколко секунди да осъзнае, че новият ритъм са всъщност забързани стъпки.
Тя се обърна и видя дребна фигура да тича към тях.
— Джембе?
02:28
От неочакваната поява на останалото без дъх момче Грей моментално разбра, че нещо не е наред. Сейчан пристъпи и хвана Джембе, преди да е полетял към загадките долу.