Изглеждаше неохранявана.
По пода лежаха още тела, както в това помещение, така и отвъд прага. Повечето бяха в черни екипировки на командоси, имаше и двама-трима с препаски през бедрата. В кристалната зала горяха няколко захвърлени факли.
Откъм дълбините на библиотеката се чуваха отделни изстрели.
Но не те тревожеха Грей.
Кристалната зала се разтърси от поредния оглушителен звън.
„Времето почти изтече“.
Не можеха да чакат повече. Грей се втурна към отворената врата — и в този момент пред него изскочи някаква тъмна фигура. Джембе извика нещо. Грей рязко спря — към гърдите му беше насочена отровна стрела.
Индианецът — бе чул Джембе — отпусна лъка и заговори бързо на момчето. Джембе посочи нагоре към стълбището. Мъжът кимна, пъхна пръсти между устните си и изсвири силно, за да призове съплеменниците си.
Грей стисна ръката му под лакътя. Другите демонстрации на благодарност можеха да почакат.
— Хайде — нареди той на останалите.
Докато спринтираше към стълбите, прозвуча последният звън — издигна се отново до същото страховито кресчендо. Щом звукът достигна най-високата си точка, земята под краката на Грей се раздвижи и той се просна на пода. Останалите също изпопадаха, единствено Джембе запази равновесие.
Плочи от обсидиан започнаха да падат около тях и да се пръскат на остри парчета. Колоните се клатеха и по тях плъзваха пукнатини.
Грей скочи на крака.
— След мен!
Поведе всички по стълбите към следващата зала, онази с мозайките. Светът около тях продължаваше да се тресе, плочките се сипеха по пода и изображенията на животни и хора по стените изчезваха.
Зад тях се разнесе рев.
„Вода“.
Ушите му изпукаха от рязката промяна във въздушното налягане. Представи си как водите заливат загадките долу, издигат се бързо към тях и избутват въздуха.
Атлантида потъваше за последен път.
02:38
— Трябва да тръгваме — каза старши сержант Кван на Шу Вей.
Тя стоеше между тъмните лавици, а студената вода се плискаше в краката ѝ. Трусовете бяха прекатурили рафтовете и бяха съборили тежките томове от черен метал. Местните, които бяха устроили засада на екипа ѝ, вече бяха избягали от надигащите се води.
Част от нея искаше да остане тук, да приеме поражението с чест, но вътре в нея гореше по-силен огън.
Жажда за отмъщение.
Тя тръгна. Накуцваше — глезенът ѝ беше навехнат. Кван я подхвана през кръста. При други обстоятелства би отказала подобен жест, тъй като той бе признак на слабост, особено за жена от армията.
Но вместо това тя се облегна на него — усещаше, че помощта му се дължи на нещо повече от вярност. Силната му ръка я държеше здраво. Тя щеше да запази собствените си сили, за да се справи с врага.
Възнамеряваше да стане като мъжа, който я подкрепяше.
Черен гарван. Безмилостна сила, която взема онова, което ѝ се дължи.
Когато стигнаха изхода на библиотеката, водите се бяха вдигнали до бедрата ѝ. Кван вече почти я носеше към стълбището. Но на пътя им се изпречи позната фигура.
Старият индианец. С опънат лък.
Изглежда, Шу Вей не беше единствената, търсеща отмъщение.
Кван вдигна автомата си, но преди да успее да стреля, отдясно се чу рязко избръмчаване на тетива. Стрелата прониза китката му и оръжието падна на земята. Преди да успее да го вдигне, Кван политна напред, пронизан в гърба от копие. От устата му бликна кръв.
Докато Кван падаше по очи във водата, Шу Вей отлетя настрани.
Нечии ръце я сграбчиха и я задържаха.
Можеше да се опита да се бие, но натежалата от водата екипировка забавяше движенията ѝ, а левият ѝ крак пулсираше от болка.
Затова тя стисна устни, готова да приеме смъртта.
Старият индианец все така стоеше на изхода с опънат лък.
Тя го изгледа дръзко. Той пусна стрелата.
02:43
Грей тичаше по дългия коридор с надписите на древни езици. По редовете бяха плъзнали огромни пукнатини. Отпред цяла секция от пода бе разбита и се беше килнала. Земята продължаваше да се тресе под краката им — най-лошото тепърва предстоеше.
„По-добре да не сме тук, когато се случи“.
Представи си как градът потъва в дълбините.
Забави крачка да помогне на Лена, която беше започнала да залита. Сейчан се опита да помогне на Роланд, но той се дръпна и изръмжа: