— Мога и сам.
Единствените, на които дългият и отчаян спринт изобщо не се отразяваше, бяха воините зад тях. Те дори сякаш забавяха крачка, за да са сигурни, че Грей и останалите ще стигнат до изхода. Това се отнасяше с особена сила за Джембе, който сновеше напред-назад като възбудено кутре. В очите му обаче ясно се четеше страх.
Накрая стигнаха до стъпалата, водещи към наводнения вход на града. Без да забавят нито за миг, се втурнаха по спиралното стълбище.
Внезапно стъпалата станаха опасно хлъзгави от мокрия мъх. Мъх имаше и по стените. Грей осъзна, че водата се е оттекла и вероятно се е насочила към долните нива на града.
Започна да забавя крачка заради несигурната опора под краката си.
Изведнъж оглушителен тътен разтресе спиралното стълбище, съпроводен с трясък на разбита скала. От горните нива се посипаха камъни с размерите на юмрук наред с някои големи колкото тиква.
Всичко се рушеше.
Забравил за всякаква предпазливост, Грей се втурна напред. Останалите го последваха и скоро стигнаха до мястото, където стъпалата изчезваха под водата.
Грей прати Лена първа, после Роланд.
Джембе сложи длани на задника на Сейчан и я засили напред.
— Давайте!
Грей не тръгна да спори с момчето и грабна Сейчан за ръката. Двамата се гмурнаха, преплуваха остатъка от спиралното стълбище и продължиха през правия тунел.
Лена и Роланд плуваха пред тях, като ритаха с всички сили.
Накрая стигнаха късото стълбище, водещо нагоре към изхода, и подадоха един след друг глави от водата. Тесният проход бе наводнен почти до тавана, но успяха да излязат при вира.
Посрещна ги свеж нощен ветрец. Пълната луна светеше ярко в небето.
Пресякоха вира и изпълзяха на отсрещния бряг.
Грей забеляза черните ботуши, стърчащи от един храст — вероятно тялото на войника, останал с Чакикуи. Сейчан извади пистолета си, в случай че някой от командосите се добере до изхода.
Грей оценяваше предпазливостта ѝ, макар да се съмняваше, че имат основания за тревоги.
Индианците също излязоха от тунела и се присъединиха към тях.
Джембе седна тежко до него.
— Къде е старейшината? — попита Грей. — Къде е Чакикуи?
Джембе се загледа към отвора на тунела. Грей осъзна, че старецът явно е още долу. Понечи да се изправи, но Джембе го потупа по коляното.
— Чакикуи е стар.
Грей погледна момчето. Думите му му се сториха безжалостно пренебрежителни.
Джембе обаче добави:
— Той е мъдър. Знае много изходи.
Роланд чу думите му и каза:
— Местните, които носели на отец Креспи безбройните артефакти, твърдели, че има много начини да се влезе в тунелите със съкровища.
Грей се надяваше, че двамата са прави.
Дължеше живота си на стареца… всички му дължаха живота си.
Лена обаче изобщо не изглеждаше облекчена, че са се измъкнали невредими. Очите ѝ продължаваха да гледат измъчено. Грей можеше да се досети каква е причината.
Тя беше в безопасност — но не и сестра ѝ.
25.
1 май, 13:05
Пекин, Китай
Мария се бе свила в каросерията на камиона, който се носеше през горящото ниво на подземния комплекс. Беше притиснала към устата и носа си кърпа, намокрена с вода от една войнишка манерка. Кърпата донякъде филтрираше дима, но не и горещината. Мария се пързаляше напред-назад по каросерията, като държеше здраво Баако и притискаше друга кърпа до муцуната му.
Той скимтеше и трепереше.
Ковалски седна от другата му страна и прегърна и двамата със силната си ръка.
— Държа те, приятел — каза на Баако и запъна крака в канатата. — Още малко остава.
Мария се надяваше да е прав. Димът пареше очите ѝ, с всеки дъх сякаш вдишваше огън. Поне жегата щеше да държи горилите хибриди настрана. За съжаление, ако се съдеше по силните ревове, те не бяха далеч.
„Може и да не са на това ниво, но със сигурност са на следващото“.
Погледна нагоре и се опита да си представи ярка слънчева светлина и чист въздух.
Нещо голямо прелетя през пушека горе — птица от зоопарка, опитваща се да се измъкне от пъкъла, в който се бе озовала. Мария така и не успя да види какъв вид е, но се надяваше да успее да избяга.
„Надявам се всички да успеем“.
През малкото прозорче към кабината долетя викът на Кимбърли към водача:
— Няма да успеем да стигнем до следващата рампа!
Съвсем отчаяна, Мария се вкопчи още по-силно в Баако.
— Но отпред има стълбище — продължи Кимбърли. — Спри там. Ще тръгнем пеша.