Новината изпълни Мария едновременно с облекчение и ужас.
Камионът прелетя още трийсетина метра и рязко наби спирачки.
— Слизайте! — извика Монк. — Към стълбите!
Ковалски помогна на Мария да слезе, като пъшкаше и пазеше лявата си страна, но въпреки това продължаваше да я държи здраво. Баако скочи пъргаво до него. Всички забързаха към обвитото в дим стълбище. Някъде отдолу подухна ветрец и разсея пушека.
— Стой зад мен — нареди Ковалски.
Монк ги поведе, заобиколен от хората си и следван от Кимбърли.
Мария държеше ръката на Баако. Превръзките му се бяха разместили и се виждаше кървящият разрез на скалпа му. Тревогата за него я измъчваше повече от страха.
Мястото ѝ беше познато. Намираха се недалеч от лабораторията за вивисекции.
Оглушителен трясък я накара да подскочи и да се обърне. Далеч в един тъмен коридор лумнаха зловещи пламъци.
— Всичко започва да се руши — викна Кимбърли.
Забързаха, зарязвайки предпазливостта заради скоростта.
След няколко трескави завоя Баако внезапно стисна ръката на Мария и я накара да спре. Тя чу познати крясъци. Баако я задърпа към една врата. Мария искаше да продължи напред, но разбираше какво иска Баако. Той хвана дръжката на вратата и я отвори.
— Какво правиш? — попита Ковалски и махна на останалите да спрат.
Баако се вмъкна вътре. Мария нямаше избор и го последва.
Вътре имаше редица стоманени клетки. Повечето бяха празни, но в три имаше млади шимпанзета, на не повече от две години; в четвъртата имаше женска със сива козина и увиснали гърди, вероятно използвана за разплод за целите на лабораторията. Шимпанзето протегна ръка през пръчките към Мария.
— Няма време! — викна Кимбърли.
Баако отиде до една клетка и я разтресе. Обърна се и направи серия знаци.
[Отваря… върви… заедно]
— Не — каза Мария и посочи себе си и Ковалски. — Ние трябва да вървим заедно.
Баако я погледна отчаяно. Сигурно си представяше себе си в друга клетка. Не пусна пръчките. Малкото шимпанзе в клетката — на не повече от година — сграбчи един от пръстите му.
— Ох, майната му — каза Ковалски и почна да отваря резетата. — Баако няма да тръгне без тях.
Мария се присъедини към него.
— Помогнете де! — изръмжа Ковалски на останалите.
След малко всички клетки бяха отворени. Ковалски понесе едно шимпанзе в сгънатата си ръка. Баако поведе едно по-голямо за ръка. Женската забърза към най-малкото и го притисна към гърдите си.
Монк ги изгледа, поклати глава и тръгна към вратата. Войникът на прага обаче им махна да спрат. После влезе, затвори вратата и вдигна пръст към устните си.
Всички замръзнаха.
Нещо тупкаше тежко по коридора. Чак подът се тресеше. Мария си представи горила хибрид.
Съществото мина покрай тях и се отдалечи. Изчакаха десетина секунди, преди войникът да рискува да надникне навън. Някъде в далечината се чуха писъци, стрелба и яростен рев.
Войникът се обърна и каза:
— Чисто е… засега.
Изсипаха се навън и затичаха пак. Във въздуха още се носеше характерната миризма на хибрида.
Следващият коридор се оказа дълъг и прав, с няколко заключени лаборатории от двете страни. Мария осъзна, че ако Баако не ги беше отклонил от пътя им, щяха да бъдат настигнати от разбеснелия се хибрид.
Ковалски явно разбра същото и потупа Баако по рамото.
В края на коридора спряха и Кимбърли каза:
— Товарната рампа е зад ъгъла. Хората на Чан със сигурност я пазят.
Монк се обърна и даде знак на екипа си. Всички стиснаха оръжията си.
Ковалски се опита да предаде на Мария малкото шимпанзе, което го беше прегърнало през врата. Тя го взе и го притисна към гърдите си. Освен това хвана за ръка старата женска и я придърпа към себе си.
Ковалски направи знак на Баако.
[Бързо]
Баако изсумтя и качи на гърба си младото шимпанзе, което се хвана за врата му, за да запази равновесие. После коригира знака на Ковалски.
[Много бързо]
— Именно. — Ковалски вдигна пушката, която му бе дал Монк.
Монк хвърли поглед на Баако и се ухили.
— Метнал се е на татко си.
Думите трябваше да са дружелюбна закачка, но Ковалски ги прие за чиста монета.
— Да, бива си го момчето. — Насочи пушката напред. — Да действаме.
13:22
Късият коридор свършваше в голямото помещение на товарната рампа. Монк водеше всички плътно до стената, за да останат колкото се може по-дълго незабелязани. Ослушваше се за врага, но чуваше единствено отекващите стонове, резките експлозии и трясъка на сриващия се комплекс зад тях.