— Ще трябва да завиеш бързо — предупреди го Кимбърли.
„Сериозно?“
Въпреки това Монк караше с умерена скорост. Искаше онези от конвоя да си помислят, че е само обикновен шофьор, опитващ се да избяга от хаоса и натъкнал се неволно на армията.
Изведнъж от предните коли откриха огън. Куршумите напукаха дебелото предно стъкло и рикошираха от решетката.
„Е, значи няма да се получи така“.
Докато увеличаваше скоростта, Кимбърли се снижи и извади бинокъл от якето си. Огледа конвоя, за да прецени заплахата, после изруга.
— Какво?
— В предния джип. Подполковник Сун.
„Майтапиш се“.
Ким се намръщи.
— Явно се е измъкнал по време на хаоса и е срещнал конвоя. А още по-вероятно е тъкмо той да го е извикал.
„И сега идва с кавалерията да се изкара герой“.
Преследван от конвоя, Монк подкара камиона по-бързо назад. Над кабината затрещяха изстрели — сержант Чин и хората му отвръщаха на огъня от каросерията.
Всички останали, включително Баако и спасените шимпанзета, също бяха отзад. Дебелите стоманени стени около каросерията би трябвало да ги държат прикрити, доколкото беше възможно.
Монк не откъсваше очи от страничното огледало. В отражението видя, че другите грамадни хибриди са стигнали алфа-лидера си и се струпват около него. Стрелбата и приближаващите светлини ги правеха предпазливи — но това едва ли щеше да продължи дълго.
Погледът на сребристия се спря върху камиона. Той се присви на четири крака с издадени напред рамене и зачака — вероятно беше сметнал, че възнамеряват да минат в настъпление.
„Съжалявам, но ще те разочаровам, пич“.
Монк стигна кръстовището и рязко наби спирачки. Завъртя волана, задницата на камиона се завъртя и машината спря, обърната към страничния тунел.
Сега Монк имаше ясен изглед към приближаващия конвой. Светлините бяха насочени право към него.
— Какво чакаш? — попита Кимбърли.
Монк натисна спирачката и даде газ. Двигателят изрева и избълва газове в тунела. Остана така, докато успя да установи зрителен контакт с Чан Сун, който седеше до шофьора на открития джип.
— Идват! — извика Ковалски от каросерията.
Нямаше предвид китайците.
Монк видя как лицето на Чан Сун се разтегли в доволна усмивка.
„Става“.
Махна крак от спирачката и завъртя волана. Засвириха гуми, изпод колелата излезе пушек — и камионът полетя в другия тунел.
Както се беше надявал, китайците дотолкова бяха съсредоточили вниманието си върху големия самосвал, който почти изпълваше тунела, че не бяха забелязали войската великани, която се спотайваше в сенките зад машината.
Монк гледаше в огледалото как двете сили се сблъскват.
Огромните горили се нахвърлиха върху джиповете и камионите, скачаха на броните и грабваха войници от местата им, разкъсваха платнищата на каросериите…
Тунелът направи рязък завой и Монк изгуби битката от поглед.
Най-сетне насочи вниманието си напред.
„А сега накъде?“
13:58
След двайсет минути пътуване по все по-тъмни тунели Мария най-сетне се осмели да си поеме дъх. Седеше в каросерията на самосвала, заобиколена от топли космати тела.
Баако се беше облегнал на нея с дремещо шимпанзе в скута си. От другата ѝ страна по-възрастната женска кърмеше малкото си. В ръката си Мария държеше едногодишното шимпанзе, което бе положило доверчиво главица на рамото ѝ. Лекият му дъх галеше гърлото ѝ.
Спомни си времето, когато Баако бе толкова малък.
Ковалски седеше по турски отстрани и я гледаше.
— Какво? — прошепна тя.
Той сви рамене.
— Изглеждаш добре.
Тя погледна размъкнатите си дрехи и му се намръщи.
„Да бе“.
Той прокара длан по късо подстриганата си коса.
— Искам да кажа, изглеждаш… не знам, доволна. Сякаш знаеш къде ти е мястото в този свят.
Намръщената физиономия омекна и се смени с усмивка.
— Може би.
„Поне знам по-добре, отколкото преди няколко дни“.
— Изглеждаш добре — повтори той, облегна се и затвори очи, но не преди по устните му да заиграе лека усмивка.
Мария знаеше, че този път няма предвид доволство, но не подхвана въпроса и прие комплимента; чувстваше се по-поласкана, отколкото имаше право да бъде.
Внезапно двигателят на камиона се задави и каросерията подскочи — после се задави още два пъти. Накрая избълва последен облак черни газове и замлъкна.
Тя се изправи и се обърна.
— Горивото свърши — извика Монк от кабината.
— Сигурно някой куршум е пробил резервоара. Но Кимбърли знае къде сме. На седемстотин метра оттук има изход. Ще продължим пеша.