И ахна. На стената на нишата имаше друг петроглиф във формата на звезда, също направен от отпечатъци на длани.
— Също като онзи от другата страна.
— Не точно — каза Лена.
— Какво искаш да кажеш?
Тя извади телефона си и посочи.
— Отпечатъците са по-малки и по-многобройни. И обърни внимание на кутретата… изкривени са, сякаш пръстът на художника е бил счупен и е зараснал накриво. Този петроглиф определено е дело на друг човек. И ако се съди по размерите на отпечатъците, вероятно на жена.
Докато Лена снимаше, Роланд погледна купчината камъни, покриващи гроба при отсрещната стена.
— Може онзи мъж да е бил спътник на жената.
— Може би, но никога няма да разберем. — Лена насочи лъча към дъното на нишата. — Тук няма кости.
„Или поне вече няма“.
Роланд се обърна и тръгна към отсрещната страна. Клекна и огледа коловозите в пода, които бе забелязал по-рано. Вековната следа излизаше от параклиса и продължаваше към някогашния вход.
„Може би днешните крадци не са били единствените, отмъкнали нещо от това място“.
Изправи се и насочи вниманието си към срутената част от стената на параклиса. Обърна няколко тухли, като ги оглеждаше и шепнеше молитва.
— Какво търсиш? — попита Лена.
Преди той да успее да отговори, лъчът на фенера му се отрази в нещо метално под развалините. Роланд обърна тухлата и въздъхна с облекчение.
— Това. — И прокара палец по името в долната част на металната плоча. Беше малката табела, която бе изучавал преди.
Лена отиде при него и надникна над рамото му.
— Написаното тук може да ни даде някакви насоки за решаването на загадките — обясни той. — Макар че повърхността е силно корозирала, мисля, че при наличието на достатъчно време ще мога…
Нов далечен тътен разтърси пещерата. Роланд сграбчи ръката на Лена.
— Какво беше това? — попита тя.
Страхувайки се от отговора, той забърза с нея към основната зала. Лъчите на фенерите им осветиха нови кълба пушек и прах от отсрещния проход, водещ до по-малката зала и повърхността.
— Не… — изстена Лена, разбрала какво означава това.
На крадците явно не им беше достатъчно да взривят параклиса. Възнамеряваха да запечатат и входа на пещерата, за да прикрият престъплението си по-добре.
— Какво ще правим? — попита тя.
Роланд понечи да отговори — и в същия миг дълбок грохот разтресе пода под тях. Голямо, подобно на полилей парче крехък хеликтит се откъсна от тавана, разби се в каменния под и се пръсна на белоснежни парченца.
Лена се вкопчи в лакътя на Роланд.
А той си спомни земетресението, което бе откъснало парче от рамото на каменния великан Клек и беше открило древната пещерна система в недрата му. Внезапната буря и тежестта на цялата тази вода явно бе упражнила допълнителен натиск върху пукнатините в планината и бе предизвикала вторичен трус — или може би причина за него бяха взривовете. Да, това беше най-вероятно.
Така или иначе, бяха загазили здравата.
Той затаи дъх. Трусовете най-сетне утихнаха и земята спря да трепери.
— Свърши — прошепна Роланд, за да успокои колкото спътницата си, толкова и самия себе си.
— Виж! — Лена посочи пукнатината, в която се бяха скрили преди малко.
От нея бликаше вода.
Трусът явно беше променил хода на подземните води на планината, бе размърдал вените и артериите на великана Клек и бе насочил бурните потоци в други посоки. Вода течеше и от други по-малки пукнатини.
Лена впери измъчен поглед в Роланд, търсеше някаква надежда, някакъв план.
Той нямаше нито едното, нито другото.
4.
29 април, 13:38
Париж, Франция
Телефонът иззвъня в най-неподходящия момент.
Командир Грей Пиърс стоеше гол пред димящата вана в банята на хотелската си стая. През прозореца се откриваше изглед към величествените дървета на Шанз-Елизе. Гледката по-близо обаче бе много по-добра.
От парата, надигаща се от ухаещата на лавандула вода, се подаваше строен крак, провесен над ръба на ваната. Мехурчетата почти не скриваха изтегналата се вътре жена, цялата дълги крайници и съблазнителни извивки. Тя се размърда и кичур мокра коса, черна като гарваново крило, се отметна настрани и се видяха изумрудени очи.
В тях се четеше раздразнение от прекъсването.
— Просто не вдигай — каза тя и вдигна крака си, след което го свали бавно сред мехурчетата, за да го скрие от погледа му.
Той се изкушаваше да я послуша, но звънеше не телефонът на хотела, а мобилният на нощната му масичка. Уникалната мелодия показваше кой го търси — шефът му Пейнтър Кроу, директорът на Сигма.