Грей кимна. Роланд като че ли беше на път да поеме ролята на отец Креспи и да продължи по стъпките на Атанасий Кирхер.
— Жалко, че изгубихме останките на двамата неандерталци хибриди — добави Пейнтър. — Щяхме да научим много от тяхната ДНК.
Грей не беше толкова сигурен.
„Може би е по-добре, че стана така“.
Представи си изображението на Луната в златната зала. За хиляден път се запита какво е станало с древните строители. Дали са измрели, или са открили ново място, на което да се скрият? Или просто са били асимилирани от света и са се присъединили към останалото човечество в пътя му към бъдещето?
Помисли си за гробовете в Хърватия, последните останки от онези древни Наблюдатели в Европа. Сигма може и да не беше успяла да запази костите на хибридите, но ако работата на Роланд се увенчаеше с успех, откритията в Еквадор имаха потенциала да променят разбирането за мястото на човека на тази планета — а вероятно и извън нея.
Грей обсъди с Пейнтър още някои въпроси и си тръгна. Взе метрото, после продължи с мотора си по тъмните улици.
Луната вече не бе пълна, но загадките, скрити в симетриите и размерите ѝ, все още висяха в нощното небе и приканваха всички да изследват, да питат, да търсят отвъд следващия хоризонт.
Грей стигна до жилищния си блок и заключи мотора. Пресече осветената от луната морава пред входа, готов да зареже всички мистерии за тази нощ.
Отвори вратата. Апартаментът бе пуст и тъмен. За един изпълнен с ужас момент си помисли, че Сейчан си е отишла. Напоследък бе усетил безпокойство в тихите моменти на съвместния им живот, сякаш тя не беше напълно готова да го приеме — или може би смяташе, че не го заслужава. Опитваше се да крие опасенията си и той я оставяше да вярва, че е успяла да го заблуди.
С времето беше опознал природата ѝ, беше започнал да уважава трудното ѝ минало и да приема подозренията ѝ. В много отношения тя бе диво създание, почти неопитомено, което не би реагирало добре на сила или заповед. Затова Грей просто ѝ беше оставил пространство да се справи с демоните от миналото си; бе налице, когато тя се нуждаеше от него, и се дръпваше настрани, когато тя искаше да остане сама.
Пристъпи в тъмния апартамент. Едва доловимият аромат на свещи му показа, че в крайна сметка не е сам.
Отвори вратата на банята и откри Сейчан в горещата вана. Мехурчетата едва скриваха голото ѝ тяло. На пода до ваната беше оставена охладена бутилка шампанско и две кристални чаши. Единственото осветление се осигуряваше от десетте подредени в кръг свещи.
Той се усмихна, когато позна сцената от времето, което бяха прекарали затворени в една хотелска стая с изглед към Шанз-Елизе.
Сейчан вдигна вежда.
— Мисля, че миналия път бяхме грубо прекъснати.
Той се усмихна и започна да се съблича.
„На кого му е притрябвал Париж?“
2 юни, 10:05
Република Конго
Ковалски цапардоса тлъстата муха на ръката си, сигурен, че пренася някаква гадна болест.
„Какво се бавят толкова?“
Изгледа кръвнишки утринното слънце, което напичаше безмилостно поляната в джунглата. От другата ѝ страна имаше редица палатки върху издигнати платформи — техните жилища за изминалите три дни, през които групата трябваше да свикне с времето и предизвикателствата, които ги очакваха. Бяха пристигнали в тази долина между вулканичните върхове по един много специален повод.
— Колко още? — недоволно промърмори Ковалски на момичетата.
Лена и Мария бяха клекнали от двете страни на Баако и го подготвяха за първия му ден. Сестрите близначки се суетяха около младата горила, сякаш се канеха да пратят детето си на детска градина. Но пък и Баако имаше същата нетърпелива, уплашена и развълнувана физиономия на хлапе, което за първи път ще прекрачи прага на детска градина.
Танго беше легнал в тревата наблизо, изплезил език до земята. Мария го беше взела, за да помогне за по-лекия преход на Баако.
След събитията в Китай преди месец Мария бе решила да започне да подготвя Баако за живот сред природата. Беше избрала за негов дом Националния парк Вирунга, който бе резерват за горили. Със сестра ѝ смятаха да прекарат следващите шест месеца в Конго и да помогнат за прехода му. Помагаше им екип от местни зоолози, които бяха запознати с подобни неща и правеха същото за групата шимпанзета, спасени от лабораторията. Повечето бяха все още твърде млади, но за тях се грижеха, докато не пораснат достатъчно, за да поемат към дивото.