Тя се замята.
„Пуснете ме“.
Местните не ѝ обърнаха внимание. Старецът вдигна извита игла от кост със сухожилие вместо конец. Непрекъснато се чуваше една и съща дума.
Цанца.
Напрягаше се да разбере. Щом племето я бе излекувало, какво искаха сега от нея?
Друго познато лице се надвеси над нея и като че ли разбра объркването ѝ. Беше момчето. То вдигна пред нея някакъв предмет. Отначало тя си помисли, че е някакъв изсъхнал местен плод, но после видя зашитите устни и клепачи, кичура черна коса. Това бе смалена глава.
Но не просто някаква глава.
По лицето имаше познати белези.
Кван.
Диваците бяха превърнали Черния гарван в трофей.
Момчето вдигна по-високо смалената глава и каза с широка усмивка:
— Цанца.
Тя започна да проумява. Опита се да изкрещи, но нещо опъваше устните ѝ. Впери поглед в зашитата уста на Кван и разбра, че същото е направено с нейната.
Но местните още не бяха свършили.
Старецът се наведе над нея, вдигна дебелата игла — и посегна към клепачите ѝ.
Епилог
Десет години по-късно
18 септември, 17:32
Република Конго
— Доктор Крандъл, слънцето скоро ще залезе — предупреди Киенге с мелодичния си глас. — Не бива да оставате тук сама, а аз трябва да се върна при госпожата.
Мария потупа кучето до себе си.
— Не съм сама. Танго е с мен.
— Разбира се, че е с вас. Не искам да омаловажавам такъв чудесен спътник, но той е много стар и болен.
Тя въздъхна тъжно. Истина беше.
Хепатоклетъчен карцином.
Злокачествено заболяване, което не може да се оперира.
Това бе една от причините да дойде в резервата за горили в Националния парк Вирунга с надеждата да зърне Баако, с надеждата, че Танго ще го прилъже да излезе от гората.
„Ако не за друго, то поне да се сбогуват“.
Мария дължеше толкова много и на двамата. Но не беше виждала Баако от повече от пет години, което всъщност беше добър знак. Той се беше аклиматизирал и изглеждаше щастлив. Тя знаеше, че е още жив, тъй като рейнджърите от време на време го виждаха с групата му.
Заслуша се в гората, която се събуждаше за нощта. Прилепи се носеха между дърветата, хвърляйки ултразвуковите си мрежи. Насекоми бръмчаха, жужаха и стържеха. Птичи песни изпращаха слънцето или приветстваха изгряващата луна. Маймуни изразяваха с крясъци вечното си недоволство.
— Доктор Крандъл, може би ще е по-добре да опитате отново утре.
Тя въздъхна, изправи се и се протегна. Беше тук от сутринта. И това беше третият ѝ ден. Трябваше да приеме истината и да прибере Танго у дома.
— Мисля, че е време да се връщам в Щатите — призна тя.
Киенге я погледна тъжно.
— Съжалявам.
И тогава чу тежко сумтене, една нота по-дълбоко, отколкото го помнеше, но познато.
Киенге с усмивка отстъпи назад и остави Мария да приближи гората.
— Баако?
Плътната стена от листа се раздели и се появи едра горила, подпираше се на кокалчетата на едната си ръка. Тъмни очи я погледнаха. Широкият гръб бе покрит със сребриста козина, бележеща зрелостта на Баако.
Една ръка се вдигна и палецът докосна широката брадичка.
[Мама]
Мария извика и се затича напред, следвана по-бавно от Танго.
Баако погледна кучето и тихо изхриптя, което беше неговата версия на смях. Танго подуши към него и размаха опашка, сякаш отново беше станал кутре, надушило големия си приятел.
Мария протегна ръце и направи всичко по силите си да прегърне дебелия врат, но едва успя. Баако я прегърна със свободната си ръка, облегна се на нея и едва не я смаза с тежестта си.
Танго се присъедини към тях и излая нетърпеливо.
Баако пусна Мария и седна с протегнати напред крака. Танго скочи в косматия му скут. Баако въздъхна дълбоко и доволно.
Огледа поляната, после докосна с палец челото си.
[Татко]
Мария се премести по-близо до него. Не беше сигурна какво да каже. Започна да прави знаци с надеждата, че ще я разбере.
[Ще ти разкажа една история]
През следващия час му каза истината — но не цялата. Някои части бяха твърде болезнени да ги споменава, дори с ръце. Когато приключи, Баако беше навел глава и се люлееше леко, наведен над Танго.
Мария погледна пръстена с диамант на безименния си пръст. Знаеше, че трябва да го махне, да го остави заедно със смесицата от болка и радост, която символизираше.