Ковалски следваше двамата по коридора към кабинета на директора. На двамата с Монк им бе наредено да се върнат, докато заобикаляха мемориала Линкълн при сутрешния си крос. Още бяха по анцузи.
Вратата на директора беше отворена. Самият той седеше на обичайното си място зад затрупаното с папки бюро. Вдигна ръка към тях, без да спира да говори по телефона. Трите стени на кабинета му — освен онази зад него — бяха заети от големи плоски екрани, показващи различни карти, новини и въздушни снимки на някакви планини. Централата на Сигма бе дълбоко под земята, но мониторите служеха на директора като прозорци към света като цяло.
Пейнтър приключи разговора, махна блутут слушалката от ухото си и стана.
— Благодаря, че дойдохте. Изникна случай, който е подходящ за уникалните ви таланти.
И продължи, като им разказа за изненадващото нападение срещу френски военен екип в хърватските планини. Обясни им нагледно с топографски карти и сателитни снимки в реално време, като накрая стигна до групата учени, охранявани от французите. Лицата на изследователите се появиха на различните монитори — британски геолог, френски палеонтолог и някакъв историк от Ватикана. Последната снимка бе на млада жена с бяла лабораторна престилка. Тя се усмихваше на обектива, показвайки съвършени зъби, загоряла от слънцето кожа и пръснати по бузите лунички. Дългата ѝ тъмноруса коса беше спретнато прибрана назад.
Ковалски тихо подсвирна.
Пейнтър игнорира реакцията му.
— Доктор Лена Крандъл. Генетик от университета „Емъри“. Работи върху проект, финансиран от АИОП.
— Какъв по-точно? — попита Монк.
На Ковалски не му пукаше. Той продължаваше да зяпа снимката.
— Това е въпрос, на който искам вие да намерите отговора — каза Пейнтър. — Кат уреди да отлетите до Атланта още тази сутрин, да говорите със сестрата на доктор Крандъл и да разберете как проучването им в „Емъри“ е свързано с археологически разкопки в Хърватия. Има парчета от пъзела, които все още липсват.
— А изследователският екип в Хърватия? — попита Монк.
— Грей и Сейчан в момента пътуват натам. — Пейнтър погледна към Кат за потвърждение и тя кимна. — Искам информация за изследователския проект преди да са кацнали.
Монк изпука с кокалчетата на едната си ръка, загледан в различните екрани. Личеше си, че се подготвя за мисията.
Пейнтър сложи ръка на рамото му.
— Реших, че с твоите познания по медицина и генетика си най-подходящият, който да говори с доктор Мария Крандъл за проучването ѝ. С вас ще има и човек от Националната научна фондация. Учен, който следи финансирането на проекта.
След това се обърна към Ковалски.
— А ти…
Ковалски се намръщи. Не можеше да си представи с какво би могъл да допринесе, освен да играе ролята на бодигард.
— Ти си най-подходящ за общуване с опитния образец на доктор Крандъл, който е крайъгълен камък и кулминация на проучването ѝ.
— Това пък защо? — поинтересува се Ковалски.
— Защото владееш езика на знаците.
Ковалски сбърчи чело. Беше изненадан, че директорът знае тази подробност от миналото му, но когато ставаше въпрос за проучване, в Сигма не пропускаха нищо. Така че бе повече от ясно, че ще знаят за семейството му, как бе израснал в Южен Бронкс, буквално от неправилната страна на пътя. Баба му и дядо му бяха емигрирали от Полша по време на войната. Баща му бе отворил малък магазин за деликатеси, но през уикендите изпиваше по-голямата част от печалбата. Ковалски имаше сестричка, Ан, която се беше родила със синдром на Голденхар — увреждане, което я беше оставило с изкривен гръбнак и глухота. След като майка им беше убита от пиян шофьор, баща му прие трагедията като причина да се пропие още повече, като остави грижите за Ани да паднат върху младите плещи на Ковалски.
Той си пое дълбоко дъх и се помъчи да пропъди тежките спомени от физическата и емоционална болка, която бе изтърпяла сестра му, преди да умре едва на единайсет. Пръстите му сами се плъзнаха в джоба към скритата там пура. Опипа целофанената опаковка — изведнъж му се припуши ужасно.
— Позабравил съм го — измънка той.
— Аз чух друго — отвърна Пейнтър. — Разбрах, че понякога работиш като доброволец с глухи деца в риск в болницата в Джорджтаун.
Монк го погледна и вдигна учудено вежди.
Ковалски мислено наруга зорките очи на Сигма.
— И кого по-точно трябва да разпитам там?
Пейнтър скръсти ръце на гърдите си.
— Май е по-добре да се срещнеш лично с него, вместо да ти отговарям. Ако искаме да спечелим пълното съдействие на доктор Крандъл, подобно добро общуване с опитния ѝ образец може да ни е от полза.