— Ами ако и останалите пещери са наводнени?
— Je ne sais pas — сви рамене Жерар. — Не знам, но тук определено се наводнява.
Роланд се обърна към нея.
— Какво ще правим? Ако искаш да останеш, аз ще остана с теб.
Лена освети отвора на тунела и се запита какво ли ги чака в мрака. Но френският войник беше прав. По-добре да тръгнат към неизвестното, отколкото да останат тук, където смъртта беше почти сигурна.
Тя изправи гръб и се обърна към двамата мъже.
— Тогава да тръгваме.
16:04
Бурята подмяташе безмилостно хеликоптера. Дъждът шибаше яростно стъклата и чистачките на машината бяха почти безполезни. Макар че до залез-слънце оставаха още два часа, тежките черни облаци, надвиснали над планината, превръщаха деня в нощ.
Пилотът до Грей се бореше с уредите за управление. Вятърът блъскаше малкия хеликоптер сякаш от всички страни едновременно, докато се издигаха все по-високо в Алпите. Накрая прелетяха над един планински проход и в долината след него видяха пръснати светлини.
— Огулин! — извика пилотът в радиостанцията си и избърса избилата на челото му пот. — В тази буря мога да ви закарам само дотук. Според докладите времето в планините нататък било още по-лошо.
Грей се обърна към Сейчан, която се беше разположила невъзмутимо отзад, без да обръща внимание на турбулентното изкачване в планините. Тя сви рамене: приемаше промяната в плана съвсем равнодушно.
Преди половин час бяха кацнали в столицата на Хърватия Загреб, където ги чакаше местен пилот с хеликоптер. Пътуването до координатите на изчезналия френски отряд би трябвало да продължи само петнайсет минути, но бурята бе удвоила времето, а сега заплашваше да ги запрати обратно на земята.
Грей се огледа. Не искаше да губят време и беше готов да принуди пилота да продължи напред. Колкото повече се бавеха, толкова по-вероятно бе да изгубят следите на изследователския екип и охраната му. Но когато погледна черното небе и проблясващите над върховете мълнии, се отпусна в седалката и отстъпи:
— Свалете ни.
Пилотът кимна, въздъхна с облекчение и насочи машината към светлините в долината.
— Мога да кацна в полето до града. Ще се обадя да ни чака кола. След като най-лошото от бурята отмине, може да опитаме отново. Но ми се струва, че ще стане най-рано утре сутринта. Мога да уредя хотел.
Грей почти не го слушаше — вече съставяше наум графика и търсеше алтернативи.
— Колко време ще ни трябва да стигнем пеша?
Пилотът го изгледа скептично.
— Можете да вземете кола до село Биелско, което е само на шест километра оттук. След това остават четирийсет минути преход, но при добро време. В тази буря, в гъстата гора и без пътеки, ще ви отнеме часове и като нищо можете да се изгубите. По-добре изчакайте бурята да отмине.
Силен порив на вятъра подметна хеликоптера, сякаш за да подчертае думите му. Пилотът насочи цялото си внимание към управлението на машината и я спусна към полето.
Грей извади телефона. Сложи пръст върху екрана, за да получи достъп до файловете на мисията. Беше прегледал всичко по пътя до Загреб и знаеше какво трябва да открие. Отвори снимка на мъж на около петдесет и пет с прошарена коса и алпинистка екипировка, застанал на ръба на пропаст.
Обърна се и показа снимката на Сейчан.
— Фредрик Хорват, шефът на местния планинарски клуб. Неговата група влязла първа в пещерите горе и ги запазила в тайна, докато се събере изследователски екип.
Сейчан се наведе напред.
— И живее в това градче ли?
— Да. И предполагам, че познава тези планини по-добре от всеки друг. Ако може да ни заведе дотам…
Сейчан се поизправи.
— Няма да е нужно да чакаме до сутринта.
— Имам адреса му.
Пилотът приземи хеликоптера на обширно поле. Скоро фарове пронизаха сумрака и се понесоха към тях. Грей и Сейчан слязоха и се сгушиха в якетата си, за да се предпазят от шибащия дъжд. Веднага щом колата пристигна, двамата се качиха на задната седалка.
След като потеглиха, Грей даде на шофьора — млад мъж, казваше се Даг — името и адреса на местния планинар.
— А, Фредрик… познавам го — каза Даг и се усмихна широко, показвайки дупка на мястото на един преден зъб. — Градчето е малко. Той е побъркан. Пълзи из онези пещери. На мен ми дай въздух. Колкото повече, толкова по-добре.
— Опитах се да му звънна — каза Грей. — Не вдига.
— Може да е в кръчмата. В хотел „Франкопан“. Живее наблизо. Много хора се събират в кръчмата при буря. Приятно е да пиеш ракия, докато вещиците вият.
Изтрещя гръм, достатъчно силен да разтресе прозорците на колата. Даг леко се сниши, после се изправи и се прекръсти.