— Май е по-добре точно сега да не говорим за вещици.
Докато пътуваха към центъра на града, Грей на няколко пъти се опита да се свърже с планинаря, но пак без успех. Не му оставаше кой знае какъв избор.
— Първо ще опитаме с кръчмата — каза той на Даг и се обърна към Сейчан. — Ако не го намерим там, някой от хотела може да познава друг водач.
— Стига да не се страхува от вещици — отвърна тя, облегна глава назад и затвори очи.
Грей се загледа през прозореца. Вече влизаха в градчето. Беше като излязло от приказка, с тесни улички, малки паркове и къщи с керемидени покриви. Историята на градчето, започваща през шестнайсети век, се забелязваше навсякъде — от величавата църква с висока камбанария до останките на стара крепост на върха на близкия хълм. Накрая спряха под дебелите стени на каменен замък с кръгли кули по ъглите. Бойниците гледаха към дълбока речна клисура, подобна на онази от снимката на Фредрик.
— Замъкът Франкопан — каза Даг, докато паркираше. После посочи варосаната постройка до готическия замък. — А това там е хотел „Франкопан“. Кръчмата е вътре. Ще ви заведа и ще разпитам за Фредрик.
Обикновено Грей предпочиташе да не се набива на очи, но вече бяха изгубили достатъчно време с отклоняването дотук, а ги чакаше още дълъг път.
— Хвала — благодари той на родния език на шофьора и Даг отново се ухили широко.
— Идвайте. Може да пийнем и по една ракия. Да държим вещиците настрана.
Грей нямаше нищо против. Ако Даг успееше да намери бързо Фредрик, щеше да му вземе цяла бутилка.
Даг ги поведе бързо през дъжда по стъпалата на главния вход. Вътре също беше само варосано, но бе уютно благодарение на дървените мебели, които изглеждаха като антики. Минаха покрай рецепцията, спечелвайки си любопитен поглед от жената там, но Даг ѝ махна с ръка.
— Здраво, Бригита!
Тя кимна в отговор, но любопитството ѝ се смени с предпазливост.
— Май тук всички познават всички — отбеляза Грей.
— Включително и онези, на които мястото им не е тук — добави злокобно Сейчан.
Грей я погледна. Небрежната ѝ походка се бе променила едва доловимо — нещо, което всеки, който не я познаваше добре, лесно би пропуснал. Но Грей забеляза лекото присвиване на очите ѝ и как стъпките ѝ бяха станали по-внимателни.
— Какво има? — прошепна той, докато вървяха към шума от препълнения бар.
— Видя ли реакцията ѝ? Не може да се нарече гостоприемна. Май не сме първите непознати, появили се напоследък. Които и да са другите, определено са ѝ направили лошо впечатление.
Грей хвърли поглед назад. Рецепционистката ги гледаше сурово, със скръстени на гърдите ръце.
— Май си права — каза той. — Което повдига въпроси. Онези, които са нападнали французите, най-вероятно са минали през градчето. Може дори да са отседнали тук. Няма да е зле да проверим и да поразпитаме дискретно.
— А може и още да са тук заради бурята, също като нас. — Сейчан вдигна вежда. — Представяш ли си да изкараме такъв късмет?
Отпред затрещяха изстрели, съпроводени с писъци.
„Май сме изкарали“.
16:24
Роланд се плъзна по задник към следващата пещера. Заби пети в глината да спре и комендант Жерар му помогна да се изправи. Роланд застана до Лена, която се беше подпряла на стената, леко свела глава под ниския таван.
— Още колко остава според теб? — попита тя, задъхана след двата часа катерене, пълзене и промъкване през този подземен свят.
Жерар отново извади картата и я разгъна на стената. Вече бяха излезли от района, изследван набързо от геолога. Намираха се в буквалния смисъл в непозната територия. Комендантът погледна компаса си и сложи с молив отметка на картата, за да не се изгубят още повече.
— Не може да е много далеч — каза Роланд, но в действителност нямаше никаква представа.
— Чуйте — каза Лена и се поизправи.
Роланд се заслуша. Дори Жерар свали картата и наклони глава настрани. И тогава го чу — далечен грохот, подобен на подземна буря.
— Река — каза Жерар.
До този момент успяваха да избегнат най-наводнените места. Беше им се наложило да заобиколят или прегазят само няколко по-големи локви и езерца, които, изглежда, бяха естествена част от пещерите, а не се дължаха на бурята.
Жерар се помоли наум реката да става за пресичане и кисело нареди:
— Да вървим.
Тръгнаха през ниската пещера. Таванът постепенно се издигаше и по него все по-често се виждаха причудливите рога от бели хеликтити, прекъсвани на места от дебели сталактити. През цялото време грохотът на реката се засилваше и отекваше в огромното пространство, като заглушаваше шепота и оставаше за акомпанимент единствено туптенето на сърцата им.