Погледна телефона, за да провери часа.
„Трябва да пристигнат всеки момент“.
Пое дълбоко дъх и се опита да се успокои, но не можеше да забрави безпокойството на Баако сутринта. Представи си го как непрекъснато повтаря едно и също — разперените пръсти и разтворената длан, която непрекъснато прокарваше по гърдите си.
Уплашен, уплашен, уплашен…
— Също като мен — прошепна тя на празната стая.
Представи си Лена. Сестра ѝ беше само с няколко минути по-голяма от нея, но винаги бе поемала ролята на майка в отношенията им — беше решила, че минутите разлика я правят по-зряла. Лена топлеше вечерята им в микровълновата фурна, когато майка им беше на работа. Проверяваше дали Мария си е написала домашните, преди да седнат да гледат телевизия. Тези отговорности я бяха направили по-сериозна и по-предпазлива, докато Мария винаги беше по-безгрижната от двете и по-храбро се изправяше пред нови предизвикателства.
„А сега не се чувствам храбра, а само разтревожена“.
След поредния неуспешен опит да се свърже с Лена чу тихи гласове от другата страна на вратата. Някой почука. Мария отвори и видя Ленард Траск. Зад директора на Националния център за изучаване на примати „Йъркис“ стояха двама непознати и една жена, която познаваше добре — Ейми Ву. Ейми работеше в Националната научна фондация и бе един от ръководителите на проекти към инициативата „Изследване на мозъка чрез иновативни невротехнологии“ на Белия дом. Тя лично беше помогнала за уреждането на финансирането на изследването на Лена и Мария. Освен това трите бяха станали приятелки — бяха на една възраст и жени в една доминирана от мъже професия.
Ейми избута Траск и прегърна Мария. Парфюмът ѝ ухаеше на орлов нокът, съвсем леко. Тъмната ѝ подстригана по момчешки коса погъделичка ухото на Мария. Ейми се дръпна, погледна я в очите и попита с искрена загриженост:
— Как си?
Мария оценяваше жеста ѝ, но точно сега най-силно искаше да чуе новини за сестра си.
— Научи ли нещо?
Ейми погледна към двамата мъже, които бяха дошли с нея. Приличаха на перковци от рокерски бар. Бяха с костюми, но те не бяха в състояние да скрият яките мускули отдолу. Ако се съдеше по бръснатите глави и скованите пози, явно бяха военни. По-ниският ѝ кимна и леко се усмихна, за да я окуражи.
Ейми ги представи.
— Двамата господа са от АИОП. Това е Монк Кокалис. И партньорът му Джоузеф Ковалски.
— Джо — поправи я другият, докато влизаше. Наложи му се да се понаведе, за да мине през вратата. Огледа мигом стаята.
Траск понечи да влезе, но Ейми вдигна ръка и го спря на прага.
— Разговорът засяга националната сигурност. Сигурна съм, че ще разбереш, Ленард.
И затръшна вратата в лицето му, но не и преди Траск да хвърли изпепеляващ поглед към Мария.
Тя знаеше, че ще си плати за това, но в момента единственото, което беше от значение, бе Лена. Не се наложи да пита отново. Ейми заговори веднага щом вратата се затвори:
— Знам, че си загрижена за Лена. И затова ще бъдем възможно най-честни и открити, но засега много неща не са ясни. Все още се опитваме да разберем какво точно е станало в планините.
— Какво знаете дотук?
— Само че обектът е бил подложен на някаква атака и че изгубихме връзка с френския военен екип, който беше поел охраната.
Мария погледна към телефона, който още беше в ръката ѝ. Всяка дума беше като удар в корема. Тя тежко се отпусна в стола си.
— А Лена?
— Нека не си мислим за най-лошото. Както казах, не успяхме да установим никакъв контакт. В момента в планината бушува силна буря и в района е имало няколко слаби земетресения. АИОП изпрати екип на място и се надяваме, че скоро ще имаме допълнителни новини. Но вече разполагаме с нещо, което вдъхва надежда.
Ейми се обърна към Монк Кокалис.
Той прочисти гърлото си и обясни:
— Както можете да предположите, непрекъснато се опитваме да се свържем с тях и само преди минути, докато пътувахме насам от летището, свързочният ни екип е успял да улови сигнал от мобилния телефон на Лена. Бил е слаб, но е засечен доста далеч от координатите на археологическия обект.
Ейми хвана Мария за ръката.
— Което означава, че сестра ти се движи и вероятно излиза от планината.
Очите на Мария се напълниха със сълзи — както от облекчение, така и от страх.
— Но не знаете дали е сама, или не? Дали не е отвлечена или ранена?
— Така е — призна Монк. — Но аз познавам човека, който е изпратен там. Той ще я намери.