Но пък беше твърде уморена да протестира, а и искаше да успокои Баако. Но преди да отиде при него извади телефона си и натисна копчето за повторно набиране. Звънеше на последния номер — този на Лена — и зачака. Очакваше да чуе обичайния сигнал, последван от автоматично съобщение, че не може да се установи връзка.
Вместо това се чу пращене, което се смени с глас.
— …рия! — Гласът беше накъсан и трескав. — Чуваш ли…?
На екрана се появи надпис ВРЪЗКАТА СЕ РАЗПАДНА.
Въпреки това Мария извика в телефона.
— Лена!
7.
29 април, 18:04
Окръг Карловац, Хърватия
„Не, не, не…“
Лена стисна телефона и се опита да набере. Дишаше тежко, опитите се проваляха отново и отново. Жерар и Роланд я гледаха. Роланд беше опитал своя телефон, но със същия успех.
— Тя беше — възкликна Лена. — Сестра ми!
Стояха на една скална площадка над подземно езеро, което изпълваше огромната зала пред тях, широка поне сто метра и два пъти по-дълга. Отдясно голяма река бълваше с рев от един тунел и се вливаше в езерото, като бавно наводняваше залата. Причината да не я е наводнила напълно беше отляво. Там черната повърхност на езерото кръжеше в голям водовъртеж, който бележеше мястото на оттичане. Лена си представи как водата тече в по-дълбоките нива на пещерната система и повлича всичко в недрата на планината.
„И ние може да сме следващите“.
— Това трябва да е Добра река — каза Роланд, загледан в бурните води. — Стига до Огулин и изчезва под земята в Дулина пропаст.
— Отец Новак по всяка вероятност е прав — каза Жерар. — Трябва да сме близо до клисурата, щом телефонът ви улови сигнал, пък било и за съвсем кратко.
Лена се предаде и свали телефона.
— Толкова сме близо…
„И в същото време толкова далеч“.
— Ако можехме да плуваме срещу течението… — каза Роланд.
Беше невъзможно. Ако скочеха в езерото, водовъртежът щеше да ги засмуче още преди да са си подали главите над водата.
Очите на Лена се напълниха със сълзи и тя ядосано ги избърса. Отказваше да признае поражението.
И тогава водата заплиска в краката ѝ. Тя погледна надолу. Нивото на езерото се бе покачило до площадката.
Жерар посочи назад.
— Трябва да се върнем.
— Къде? — безнадеждно попита Роланд. — Пещерите се наводняват и зад нас.
— Все някъде трябва да е по-високо — твърдо каза френският войник. — Място, където да изчакаме водата да спадне.
Никой не възрази, но всички знаеха, че планът е безполезен.
Лена вдигна телефона и го притисна до гърдите си. Искаше ѝ се отново да хване сигнал — не че свързването с Мария можеше да я спаси.
„Но поне ще мога да се сбогувам с нея“.
18:11
От дъното на дълбоката клисура Грей погледна към каменните бойници на замъка Франкопан, надвиснали високо горе. Дъждът шибаше лицето му, мълнии раздираха черните облаци.
Грей се съсредоточи. От балкона, стърчащ над отвесната скала, се спускаше въже. Загледа как жилавата мускулеста фигура на Фредрик Хорват се спуска надолу с осигуряващия колан. Планинарят бързо стигна до него на скалистия бряг на придошлата река. Зад тях имаше стоманен док с понтонна лодка „Зодиак“.
Докато Фредрик се освобождаваше от въжето и екипировката си, Грей отново се опита да го разубеди.
— Мога да го направя и сам — каза той. — Запознат съм с лодките.
— Но не познаваш реката и пещерите, през които минава. — Фредрик го тупна по рамото. — Организирам обиколки в дълбините на Дулина пропаст от двайсет години. Знам всеки завой, всяка скала и камък. Ако искаш да намерите вашата приятелка, ще имаш нужда от мен.
Грей забеляза, че въпреки наперения и самоуверен тон на планинаря в тъмните му очи блещука страх. Може и да познаваше реката и пещерите, но при едно преминаване през тях сега, в разгара на бурята, можеше да се очаква всичко. Теченията щяха да са коварни и ориентирите най-вероятно щяха да са под вода или дори отнесени.
Въпреки това Фредрик посочи понтонната лодка и отсече:
— Качвай се. Реката няма да се укроти.
Грей хвърли последен поглед към балкона. Сейчан — Даг беше до нея — се беше навела над парапета и гледаше надолу. Не беше много радостна, че я изоставят, но нямаше причина да рискуват повече хора от необходимото. А и Грей не знаеше дали онези, които се бяха опитали да видят сметката на Фредрик, няма да се върнат да си довършат работата. По-добре беше някой да му пази гърба.
Вдигна ръка към Сейчан, но тя се дръпна от парапета, видимо ядосана.