Ковалски спря. Изглеждаше слисан като нея.
— Нима може да пише?
— Обича да чертае и дори да рисува, но никога досега не е писал думи.
Баако забеляза вниманието им, погледна ги с големите си очи и изсумтя, сякаш не беше сигурен дали всичко е наред.
„Повече от наред“.
— Умното ми момче — тихо изгука Мария.
Баако се потупа с дясната ръка по гърдите, после посочи с пръсти и повтори жеста няколко пъти. [Обича, обича, обича…] Накрая потупа с върха на маркера под всяка буква на дъската и погледна Мария.
Тя се усмихна.
— И аз обичам Лена.
Баако сигурно беше чул разговора им по телефона, бе усетил тревогите им за Лена и ги беше направил свои. И може би доловил безпокойството на Мария, бе бръкнал дълбоко в себе си, за да покаже как се чувства, да демонстрира този латентен талант, останал скрит досега.
Мария усети как сълзите ѝ напират, предизвикани както от изумление, така и от обич. Избърса очи.
„Лена трябваше да е тук да види това“.
Баако пусна маркера на пода, отиде при нея и я прегърна през кръста.
— Толкова добро момче си — промълви тя.
— Можеше да се справи и по-добре с изписването — отбеляза Ковалски.
Тя го погледна и видя дяволитата му усмивка, противоречаща на сдържаното изумление, с което гледаше дъската.
Мария се освободи от прегръдката на Баако.
— Мисля, че малко свеж въздух няма да ни се отрази зле — каза тя, погледна си часовника, след което се обърна към Ковалски. — Обикновено извеждам косматия приятел на обедна разходка, а май днес закъсняваме.
Едрият мъж погледна към прозореца.
— Къде го водите?
— Центърът се намира сред повече от сто акра гора. Имаме си редовен маршрут. — Тя потупа Баако. — Харесва му.
Изпита вина — знаеше как Баако оживява истински, когато е навън. Мястото му бе на открито, а не тук долу. Но знаеше също, че той е нещо много повече от обикновена горила. Само тук, обучаван и гледан подобаващо, Баако можеше да достигне пълния си потенциал.
Въздъхна. Самата тя не бе напълно убедена в това.
„Просто продължавай да си го казваш“.
Прочисти гърлото си и се обърна към Ковалски.
— Не е нужно да идвате с нас. Ако искате да идете при партньора си в кабинета ми…
Той сви рамене.
— Малко свеж въздух няма да ми се отрази зле.
Мария се съмняваше, че говори истината — по-вероятно му беше наредено да стои до нея. Така или иначе, тя трябваше да се махне оттук, да избяга от облака безпокойство, който беше започнал да изпълва това място през последния час.
„По-добре да действаш, отколкото да седиш тук и да кършиш ръце“.
Отиде до масата и си взе телефона — не искаше да пропусне новини за Лена. Баако я гледаше, като леко подскачаше на кокалчета — явно усещаше какво предстои.
— Готов ли си за разходка, Баако? — попита тя.
Той подскочи, изсумтя и се втурна до нея към предпазната клетка пред вратата.
Ковалски ги последва.
— Приемам това за да.
Докато Мария отключваше клетката, Баако погледна назад. Тя усети напрежението в тялото на младата горила, породено от възбудата и раздразнението, че Ковалски ще дойде с тях.
Опита се да разсее Баако.
— Какво ще кажеш да вземем и Танго от кучкарника? Обзалагам се, че и той не би се отказал от разходка.
Щом чу името на кутрето, Баако съвсем забрави за Ковалски, хвана Мария за ръката и я помъкна към изхода. Тя се разсмя и отключи вратата с картата си.
Излязоха. Баако продължаваше да я държи за ръка — нещо, което го беше научила да прави всеки път, когато излизаше от жилището си. Вдигна другата си ръка и зачака другата предпазна мярка. Мария взе два джипиес предавателя от куката до вратата, сложи магнитните ленти на китките му и каза:
— Така. Готов си.
Той изсумтя тихо.
Мария поведе Баако и Ковалски към задната част на сградата. Баако вървеше плътно до нея, особено докато минаваха покрай другите лаборатории, в които се провеждаха различни изследователски проекти. Макар че вратите бяха затворени, той явно надушваше или долавяше присъствието на други животни, предимно примати като него — маймуни резус, участващи в проект за смяна на хормони, мангабеи, използвани за изследване на растежа, саймири и макаци, участващи в различни програми, свързани с разработка на нови ваксини и проучвания в областта на неврологията. Крясъкът на шимпанзе, долетял зад една от вратите, го накара да се притисне в нея.
— Всичко е наред — успокои го тя.
„Но наистина ли е така? Колко ли разстройващо е това за него?“