Забърза към кучкарника, където ги посрещна позната дългуреста фигура.
— Извеждаш голямото момче навън ли? — попита с усмивка Джак и се опря на метлата.
— С Танго. — Тя кимна към кучкарника.
— Ще ида да го доведа — каза студентът. — Но да знаеш, че навън ръми и след снощния порой пътеките са доста кални. Няма да е зле да обуете ботуши.
— Ще се оправим. — Мария се обърна към Ковалски и изгледа костюма му и изненадващо модните му обувки. — Може би в крайна сметка ще предпочетете да изчакате тук?
Той погледна скръбно обувките си.
— Ръчна изработка на Брунело Кучинели са.
— Имам резервни ботуши и комбинезон — каза Джак. — Можете да ги вземете. Сигурно ще са ви малко тесни, но ще свършат работа.
Ковалски сви рамене.
— Става.
Мария зачака, докато Джак водеше Ковалски към съблекалнята. Погледна към товарната рампа, от която се излизаше зад центъра. От забавянето тревогите само я налегнаха още по-тежко.
„Лена… дано да си добре“.
Топли пръсти стиснаха леко ръката ѝ.
Тя се обърна и видя, че Баако я гледа. Тъжно присвитите му карамелени очи казваха ясно всичко.
„Не съм единствената, която се тревожи“.
11:57
„Какво ли не правя за Сигма…“
Ковалски прилежно сгъна панталоните си и ги сложи върху обувките в металното шкафче. Ризата и сакото му вече висяха на закачалката. Останал само по боксерки и чорапи, той вдигна заетия комбинезон. Младежът беше висок почти колкото него, но бе кожа и кости. За щастие предпочиташе по-широко облекло.
Ковалски се напъха с въздишка в работното облекло. Наложи се да си глътне корема и да издиша, за да дръпне ципа.
„Е, все ще свърши работа“.
Взе от пейката ремъка с кобура. Нямаше начин да го носи под комбинезона и не беше сигурен, че Мария ще се зарадва, ако го помъкне открито. Монк го беше предупредил да е дискретен. Ковалски поклати кисело глава, закачи кобура до сакото и промърмори:
— И без това няма да ми разрешат да отстрелям горилата.
Въпреки това ръката му посегна към дръжката на оръжието — чисто нов „Хеклер и Кох“ 45-и калибър. Стисна зъби. Не можеше да го зареже.
„Мой си, приятел“.
Извади пистолета от кобура и го натика в един дълбок заден джоб на комбинезона. Издутото място изобщо не беше дискретно, но какво можеше да направи?
Затвори шкафчето, заключи го и напъха крака в студените гумени ботуши. Вече пременен, тръгна обратно към Мария. Пристигна точно когато студентът се връщаше от кучкарника с едно преливащо от радост младо куче на сиви и черни петна, което буквално танцуваше до него.
— Танго — представи го с усмивка Мария.
Горилата изсумтя за поздрав, вдигна високо вежди и помаха със свободната си ръка.
Джак свали ремъка и пусна Танго да се втурне към приятеля си. Кутрето така размахваше опашка, че задницата му сякаш щеше да се разглоби.
— Готови ли сме? — попита Мария.
— Да приключваме — промърмори Ковалски и последва горилата и кучето.
„Май вече съм и официалният придружител на домашни любимци в Сигма“.
Тръгнаха към отворената врата в дъното на товарната рампа. От надвисналото сиво небе ръсеше ситен дъжд. Въпреки това въздухът беше чист и примамлив, без миризмата на животни и амоняк от почистващите препарати.
Слязоха по бетонната рампа до чакълената пътека, водеща към влажна зелена поляна. Студентът Джак излезе с тях с ремъка в ръка. Щом се озоваха на поляната, Мария пусна подопечния си и Баако заподскача из мократа трева, гонен от лаещото куче.
На петдесетина метра от тях се издигаше тъмна гора от борове, дъбове и бял кедър.
— Безопасно ли е да го пускате така? — попита Ковалски.
Мария посочи оградата в далечината.
— Тази част е оградена. Телената ограда не е препятствие за Баако, но той знае, че не бива да излиза извън нея. Пък и не мисля, че би поискал да избяга. — Тя обхвана района с широк жест. — Всичко, което обича, е тук. И въпреки лудориите, които показва в момента с Танго, той не е най-големият храбрец. В много отношения е мамино синче.
Ковалски чу как гласът ѝ трепна на последното изречение и долови обич, а може би и мъничко вина. Мария скръсти ръце на гърдите си и тръгна през тревата, загледана с тъга и копнеж към играещите си животни.
Докато ги следваха, Ковалски зададе въпроса, който го тормозеше:
— Как е станало така, че двете със сестра ви сте се захванали с генетика?
— Да не си мислите, че само мъжете могат да се занимават с наука? — Тя му се усмихна закачливо. — Сигурно се дължи на факта, че сме близначки. Когато растеш с някой, който изглежда досущ като теб, макар и да знаеш, че вътрешно сте различни, това раздвоение става част от теб, кара те да искаш да го разбираш по-добре. И на свой ред да разбираш по-добре себе си. Така с времето въпросите стават любопитство, а любопитството ни доведе до професията ни.