До нея се беше сгушило мокро треперещо куче.
Траск се извисяваше над уплашеното животно и го притискаше с крак към стената. Някаква студентка в комбинезон на университета „Емъри“ се завтече към тях с каишка.
Монк отиде при тях.
— Какво става?
Траск се обърна към него. Лицето му беше почервеняло от гняв.
— Някой е пуснал… — Млъкна, щом видя пистолета в ръката на Монк. — Какво правите?
Нямаше време да му обяснява.
Студентката закачи ремъка за нашийника на кучето. Докато го правеше, нещо падна на бетонния под и тя го вдигна.
Траск протегна ръка.
— Какво е това?
Тя му го подаде.
— Прилича ми на един от предавателите на Баако.
Монк пристъпи до тях.
— Вярно ли е?
— Да — намръщено отвърна Ленард. — Но какво прави у кучето?
Студентката се опита да обясни и нервно посочи изхода.
— Доктор Крандъл изведе Баако и Танго на разходка.
— Кога? — попита Монк.
— Не знам. Някъде преди половин час. Тъкмо идвах на смяна, когато Джак взе Танго от кучкарника.
Монк отиде до вратата и надникна към дъжда и мократа поляна.
— Сигурно са в гората — каза Траск. — Там има цял лабиринт от пътеки.
Монк присви очи и погледна чакълената пътека, минаваща през високата трева. На нея лежеше нещо тъмно.
„По дяволите!“
Сграбчи Траск за ръката и го помъкна със себе си по рампата към пътеката. Както и се боеше, лежащото нещо бе труп.
Траск ахна и отстъпи крачка назад.
— Това е Джак!
Монк огледа поляната. От другите нямаше и следа. Обърна се към тъмната гора, но знаеше, че е закъснял. Който и да се беше обадил на Ейми Ву, го беше направил след като бе постигнал целта си.
— Отвлекли са ги — промълви той в дъжда.
Обърна се и грабна предавателя от ръката на Траск.
„Но може и да ги намерим“.
12:48
Баако е сгушен в дъното на клетката, притиснал колене към гърдите си. Ревът раздира главата му, но въпреки това той чува бесните удари на сърцето си. Иска да изкрещи, да заблъска гърдите си, да освободи ужаса си. През прозореца вижда как светът се носи покрай него, шибан от дъжда. Червата му кипят от вонята на затвореното пространство и от това как всичко около него се тресе.
Единственият спокоен център на бурята, в която се намира, е познатата фигура на майка му. Тя седи до клетката му. Очите ѝ са прекалено големи, кожата — прекалено бяла и без косми. Диша прекалено тежко.
Той протяга ръка към нея.
Мама…
Но нейните ръце са зад гърба ѝ, завързани.
Същото се отнася за големия мъж, седнал срещу нея. Устните му са стиснати, ноздрите разширени, очите му се стрелкат във всички посоки. Изглежда готов да се заблъска по гърдите, но и неговите ръце са зад гърба му.
Лошите хора сенки без лица са заели другите седалки. Сега показват лицата си, свалят сенките. Очите им са дръпнати, кожата им е различна.
Като на онази жена, приятелката на мама, която понякога идва да го гъделичка.
Но тези не са добри като нея.
При спомена как го натикват в клетката, като го ръчкат с пръчка, в чийто край гори и съска син огън, Баако се свива. Само мама успя да ги спре. Каза му, че е твърде уплашен и го боли, за да може да ги разбере. Въпреки това той ѝ позволи да го вкара вътре.
После бяха лоши с мама. Пипаха я цялата и ѝ взеха телефона… и телефона на мъжа. Баако знае какво е телефон. Понякога мама говори по него с другата майка, Лена. Изскимтява, като си помисля за нея.
— Спокойно, Баако — казва мама.
Той тихо изсумтява в знак на несъгласие.
Тя се обръща и пъха вързаните си ръце между решетките. Поглежда го през рамо. Пръстите на едната ѝ ръка се задвижват, правят букви.
[Крий]
Той не разбира. Майките му понякога си играят с него на криеница. Например скриват банан в кутия, която трябва да се обръща и върти, да се бута и да се ръчка, докато не извадиш банана.
Озъбва се, за да покаже объркването си.
Тя разтваря пръстите на другата си ръка. В нея има кръгче от пластмаса и метал. Той го познава и ѝ го показва, като хваща китката си с пръсти. Спомня си как тя свали едното кръгче и го сложи на Танго, после махна второто и го пъхна в задния си джоб, преди да дойдат лошите.
Другата ѝ ръка отново прави думи, докато тя му подава кръгчето.