Пратеникът се изправи и свали качулката на наметалото си. Беше младеж на не повече от двайсет години. Извади от чантата си дебело писмо, запечатано с печата на императора, пристъпи и го сложи на писалището, след което бързо отстъпи крачка назад.
Кирхер погледна Николас, който само сви рамене — той също нямаше никаква представа за какво става въпрос.
Кирхер извади нож и свали печата. От плика се изтъркаля малък предмет и падна на писалището. Беше кост, покрита със скални кристали. Кирхер повдигна вежди, извади парчето пергамент, което вървеше с предмета, и го разви. Дори от няколкото крачки разстояние Николас видя, че това е подробна карта на Източна Европа. Отец Кирхер се загледа в нея.
— Не разбирам какво означава всичко това — каза най-сетне. — Тази карта и това парче стара кост. Няма никакво обяснително писмо.
Пратеникът заговори на италиански със силен немски акцент.
— Императорът избра мен да предам другата половина от съобщението. Думи, които се заклех да запомня и да кажа единствено пред вас, почитаеми отче.
— И какви са тези думи?
— Императорът знае за интереса ви към древното минало, към тайните, погребани в земните недра, и моли за помощта ви в проучването на онова, открито на мястото, отбелязано на картата.
— И какво е било открито там? — попита Николас. — Още кости като тази ли?
Той пристъпи към писалището и разгледа вкаменелата кост, покрита с белезникава скала. От нея направо лъхаше на дълбока древност.
— Кости и много повече — каза пратеникът.
— И чии са тези кости? — попита Кирхер. — Чий гроб бележат те?
Отговорът на младия мъж беше поразителен. После, преди някой от двамата да успее да реагира, пратеникът извади кама и си преряза гърлото. Кръвта бликна, младежът се задави, рухна на колене и след това се строполи на пода.
Николас се втурна да му помогне. Очевидно последните думи бяха предназначени единствено за отец Кирхер и за него и след изричането им никога не биваше да бъдат повтаряни.
Отец Кирхер заобиколи писалището, отпусна се на коляно и хвана главата на младежа, но въпросът му бе към Николас.
— Възможно ли е да е истина?
Николас преглътна, ужасен от последното съобщение, изречено от окървавените устни.
Костите… са на Адам и Ева.
I.
Кръв и сенки
1.
29 април, 10:32
Окръг Карловац, Хърватия
„Не трябваше да сме тук“.
Пристъп на суеверен ужас накара Роланд Новак да спре на един завой на пътеката. Той заслони очи от утринното слънце и се загледа към назъбения връх. В далечината се струпваха черни облаци.
Според хърватските легенди, които бе чувал като дете, през бурните нощи на върха на планина Клек се събирали вещици и феи, чиито писъци можели да се чуят чак в съседния град Огулин. Носеха се истории за непредпазливи или извадили лош късмет нещастници, срещнали ужасната си участ на това място.
Векове наред тези легенди държали хората далеч от върха. Но през последните няколко десетилетия това се бе променило, още повече че отвесните скали бяха започнали да привличат все повече и повече местни любители на катеренето. Не това обаче беше причината тази сутрин Роланд и останалите да рискуват живота си и да изкачват северната страна на планината.
— Остава още малко — каза Алекс Райтсън. — Най-добре да стигнем и да се махаме преди да е дошла бурята.
Британският геолог, който водеше четворката, изглеждаше як като върховете, макар че наближаваше седемдесетте. Въпреки мразовития въздух носеше къси панталони в цвят каки, разкриващи силни жилави крака. Белоснежната му грива, по-гъста от оредяващата руса коса на Роланд, беше скрита под алпинистка каска.
— За трети път катери този връх — промърмори Лена Крандъл на Роланд. От потта след едночасовото изкачване бузите ѝ лъщяха, но не изглеждаше задъхана. Но пък тя бе на двайсет и пет и по оръфаните ѝ обувки Роланд реши, че самата тя има доста опит в планините.
Лена се загледа нагоре към издигащата се стена от тъмни облаци и каза:
— Добре, че успях да дойда един ден по-рано. Разрази ли се бурята, планината ще остане недостъпна кой знае колко време.
В отговор на заплахата групата пое с ускорено темпо по пътеката без маркировка. Лена свали ципа на термалното си яке и нагласи старата раница по-високо на раменете си. На раницата имаше емблема на университета Емъри, нейната алма матер в Атланта, Джорджия. Роланд не знаеше почти нищо за американката, освен че е генетик и е била извикана от института за еволюционна антропология „Макс Планк“ в Лайпциг. И подобно на Роланд, тя също нямаше представа за причината за това внезапно повикване от британския геолог и партньора му, палеонтолога от Франция.