Хауард падна на килима. Шофьорът бе изкарал въздуха от белите му дробове. Арабинът хвърли куфарите в антрето и захлопна с крак вратата. В ръката си държеше автоматичен пистолет със заглушител. Оръжието се губеше в огромния му юмрук. Преди Хауард да успее да реагира, лампата във всекидневната се запали, осветявайки трима други мъже — още двама араби и един бял с късо подстригана, прошарена коса и воднисти светлосини очи. Двамата араби стояха, а третият мъж седеше в мекото кресло и държеше почти празна чаша. Хауард разбра, че той е водачът. Мъжът изглеждаше най-опасният човек, когото някога бе виждал.
И Хауард беше прав в преценката си.
Иван Кериков остави питието си на масичката за кафе.
— Навън нямаше никого, когато дойде, нали? — Гласът му беше тих и заплашителен, със силен гърлен акцент от родната му Русия.
— Никой не ни видя да влизаме — отвърна шофьорът, прекоси стаята и застана до единия арабин. Двамата бяха едри, със застрашителен вид и имаха безизразните лица на телохранители.
Третият арабин беше по-млад, вероятно на трийсет и няколко години, красив, но с жестоко изражение, имаше гъста коса и тяло, тънко и гъвкаво като на скорпион. Най-забележителното в него бяха очите — малки и черни, горящи с вътрешен огън, който заплашваше да избухне всеки момент.
— Казах ти, че ще го заловим лесно, Кериков — рече младият арабин, поглеждайки двамата главорези за потвърждение.
— Затваряй си устата — сряза го руснакът. Рисковано беше да разпитват Смол в собствения му дом, но Кериков не можеше да го избегне. Той научи за Хауард Смол едва предишния ден и нямаше време да го залови в Аляска, нито да намери тайна квартира в Лос Анджелис. Но в изтезаването на човек там, където той се смяташе в най-голяма безопасност, имаше психологически привилегии. Смол лежеше на пода и трепереше като дете, прехапал устни. Очите му се бяха разширили от страх.
— Каквото и да искате — най-после успя да смотолеви професорът, — моля ви, не ме наранявайте.
Погледът на Кериков не омекна. Той се запита колко хора го бяха молили да пощади живота им. Със сигурност стотина. По-скоро двеста. За него не ставаше нито по-лесно, нито по-трудно. В живота, който водеше, мъченията и разпитите бяха част от работата му, необходими и познати, така както адвокатът се подготвя за дело.
Изминаха няколко секунди. Хауард се вторачи в руснака, който стана.
— Не желая да правя нещата по-неприятни, отколкото е нужно да бъдат, професор Смол. — В гласа на Кериков не прозвуча съчувствие. — Но трябва да осъзнаете сериозността на намеренията ми.
Сякаш по подадена реплика, по-младият арабин, чийто боен псевдоним Абу Алам буквално означаваше „Баща на болката“, излезе от стаята за минута и се върна с голям брезентов чувал, в който мъчително и отчаяно се гърчеше нещо. Хауард ясно чу как котаракът му Снийкър мяука от торбата. Двамата телохранители вдигнаха Хауард от пода и го заведоха в кухнята, където Абу Алам държеше чувала над мивката. Арабинът протегна ръка и включи устройството за смилане на боклука в канала.
— Господи, моля ви, недейте. Ще направя, каквото кажете. Моля ви, не го правете — замоли се Хауард.
Алам не му обърна внимание, бръкна в торбата и извади шарения котарак. Лапите му бяха залепени с пластир, за да не може да се брани.
— Според бележката, написана от съседката, животното ви се е държало много добре, докато сте отсъствали, но не сте му оставили достатъчно храна, затова тя трябвало да излезе да купи. — В гласа на Алам прозвуча вълнение, граничещо със сексуална възбуда. Моторчето на устройството издаваше стържещ звук, докато той държеше гърчещия се котарак над канала.
Иван Кериков остана във всекидневната, като равнодушно и спокойно слушаше, докато механичните зъбци на машинката оголиха плътта от предните лапи на котарака и след това натрошиха костите. Дълго след като Снийкър умря от шок, Абу Алам продължи да вкарва трупа му в канала. Моторчето намаляваше оборотите, докато раздробяваше и смилаше по-големите кости и хрущяли. Животното се превърна в пихтия. Хауард Смол се съпротивляваше, опитвайки да се отскубне от двамата похитители. Би се разкрещял, колкото му глас държи, ако не бяха завързали устата му.
Слушайки ужасяващите звуци, разнасящи се от кухнята, Кериков размишляваше, че е твърде стар, за да извършва подобни разпити. Вече би трябвало да се оттегли и да живее в дача в красива брезова гора по река Москва, с кабинет, пълен с похвални грамоти, и гърди, окичени с медали. По това време трябваше да е полупиян от шотландско уиски и да чука някоя знойна блондинка, предоставена му от държавата в знак на благодарност за дългогодишната му служба в КГБ. Ако Русия не се беше продала и не бе позволила да бъде удавена в море от алчност, корупция и повърхностния, конвейерен западен стил на живот, Кериков нямаше да седи в тази занемарена къща в Лос Анджелис и да се опитва да изтръгне информация от човек, който беше толкова незначителен, че не заслужаваше дори да се изплюе върху него.