Тогава реши да убие Филип Мърсър. Все още имаше достатъчно връзки да поръча лесно подобно убийство. Предпазливостта обаче го накара да отложи екзекуцията. Смъртта на американеца със сигурност щеше да поднови международния интерес към изкуствения произход на вулкана и да изложи на риск Кериков.
Той несъзнателно натисна спусъка. Куршумът проби дупка между уплашените очи на Хауард и уголеми черепа му, но не остави изходна рана.
— Почистете къщата — заповяда Кериков. — Изхвърлете трупа, така че никога да не бъде намерен.
— Познаваш ли човека, когото той спомена? — попита Алам, докато хората му слагаха трупа на Хауард в чувала, който бяха донесли.
— Да, знам го.
Мърсър бе видял „Джени IV“ и вероятно се бе качил на борда. И може би в момента разнищваше загадката на злополуката. Кериков бе решил веднъж да пощади живота му, но нямаше да го направи отново. Той погледна часовника си, изчисли часовата разлика и набра номер на мобилния телефон, който винаги носеше в себе си.
Кериков знаеше къде живее Мърсър, къде прекарва времето си и дори кои са любимите му ресторанти и барове. Подготвайки се за момента, когато щеше да отмъсти за „Мисия Вулкан“, той бе наел частни детективи, които всеки месец му съобщаваха местонахождението на Мърсър. Кериков беше воин в сянка през целия си живот и беше време отново да нанесе удар от сенките.
— Ало — отговори възпитан глас на четвъртото позвъняване.
— Имаме проблем.
Арлингтън, Вирджиния
Малко след седем сутринта Мърсър нахлузи къс панталон в цвят каки и взе „Вашингтон Пост“ от стъпалата пред вратата на дома си. Улицата беше тиха в този ранен час в събота. Прочутото циганско лято във Вашингтон беше в разгара си и влажността на въздуха беше висока. Тялото му се обля в пот, когато отново влезе в къщата.
За разлика от другите къщи на улицата, където в просторни апартаменти живееха между три и шест семейства, Мърсър беше единственият обитател на жилището си и бе положил огромни усилия да го превърне в свой дом. Предната част представляваше огромно преддверие, от което се отиваше в библиотека на втория етаж и в голяма спалня на третия. Етажите бяха свързани със старинно извито стълбище, което бе взето от жилището на енорийски пастор точно преди разрушаването му и струваше колкото луксозен автомобил.
Мърсър прегледа заглавията, докато се качваше на втория етаж, и се усмихна, когато мина през библиотеката. Макар че живееше там повече от пет години, той наскоро бе разопаковал голямата си колекция от книги. Прашните им обложки сякаш го подканяха от дървените лавици, коженото кресло за четене му се стори привлекателно за миг, но Мърсър продължи да върви и влезе в помещението, което наричаше Бара.
Повечето къщи имаха всекидневна. Мърсър имаше бар с шест високи столчета, наредени пред дъбов тезгях с месингов ръб. На рафтовете бяха окачени чаши и съдове, а барът с красива дърворезба беше зареден по-добре от повечето заведения в центъра на града. Помещението приличаше на английски клуб за джентълмени — тъмнозелен килим, меки кожени канапета и ламперия от орех на измазаните с хоросан стени. Прозорците гледаха към тясна уличка между къщата и съседната жилищна сграда, затова атмосферата в Бара винаги беше сумрачна и задушевна.
Мърсър остави вестника на тезгяха и го заобиколи, за да запали лампите. Автоматичната кафеварка бе направила вряло кафе, толкова горчиво и силно, че първата глътка го накара да изтръпне. Идеално.
Той сложи диск в уредбата и седна да чете всекидневната информация за бедствия, катастрофи, скандали и корупция. В криминалната хроника броят на убийствата във Вашингтон приличаше на спортен резултат. Ченгета пет — наркодилъри един.
Час по-късно Мърсър приключи с „Пост“. Той извади кръстословицата за приятеля си Хари, сгъна вестника, остави го в ъгъла на бара и слезе на първия етаж. Сложи няколко дълбоко замразени вафли в тостера на рядко използваната кухня и после отиде в кабинета си.
Стаята беше подобна на Бара — дърво, месинг и кожа. В средата бе поставено огромно бюро. Компютърът и периферните устройства заемаха една трета от него и половината от шкафа. Мърсър докосна плоско парче кимберлит. Синкавият минерал на страничната масичка показваше наличие на диаманти в мините по света и бе спомен от многобройните му пътувания и негов личен амулет.
Изкривеното парче метал, което бе донесъл от Аляска, бе заключено в най-горното чекмедже на бюрото. Той го извади и се върна в кухнята. Тостерът бе прегорил вафлите, затова Мърсър ги изхвърли в кофата за боклук и отново тръгна към Бара. И без това не беше много гладен.