Мърсър разгледа шкафчетата и претърси запасите, за да види дали може да използва нещо. Намери няколко таблетки „Триптон“ в медицинския комплект. Хапчетата бяха против морска болест и бяха по-ефикасни преди проявата на симптомите, но Мърсър реши, че няма да навреди, ако глътне няколко, стига стомахът му да ги задържеше. Откри и няколко вълнени анцуга и бързо нахлузи единия, а после облече и спящата Аги. Зад медицинския комплект, пъхнато между две фенерчета, беше вероятно най-голямото му откритие — неразпечатана бутилка бърбън. Въпреки че не познаваше марката, той благодари на Бога за алкохола и отпи голяма глътка. Течността опари вътрешностите му като разтопена стомана.
Мърсър очакваше, че отново ще му прилошее, и остана приятно изненадан, когато стомахът му се успокои от алкохола. Сети се за количеството бърбън, което Хари Уайт поглъщаше всеки ден, и осъзна, че приятелят му може би има право.
След това избърса водата и повърнатото от пода с едно одеяло и после отново се приближи до Аги, като прокара пръсти по гладкото и лице. „Господи, колко е красива.“ За пореден път го завладяха чувства, с които не можеше да се справи, но побърза да ги прогони и да се съсредоточи върху реалността на положението им, вместо да фантазира за евентуалното им бъдеще заедно.
Мърсър седна пред контролните уреди, увеличи тягата и включи автоматичния предавател, излъчващ повтарящ се сигнал за бедствие на честота 121,5 мегахерца. Замисли се дали да не използва радиопредавателя, за да се обади за помощ, но знаеше, че към сушата плават най-малко още две спасителни лодки, спуснати от „Омега“. Последното, което искаше, беше враговете да разберат, че двамата с Аги са оцелели при потъването на платформата. Засега бяха сами и напълно изолирани от външния свят.
През следващите два часа Мърсър се бореше с морето и с болестта. Двигателят „Сааб“ работеше безупречно. Аги продължаваше да спи. Беше изтощена толкова много, че дори силното клатене на лодката не можа да я събуди. Мърсър обаче не извади такъв късмет. Колкото по-дълго пътуваха, толкова по-зле реагираше стомахът му. Той отвори външния люк, за да влезе чист въздух в задушната кабина, но след известно се наложи отново да го затвори, защото през отвора влизаше твърде много вода.
Единственото, което го поддържаше и придаваше смисъл на изпълненото с трудности преживяване, беше надеждата, че ще спре Иван Кериков. Без този мотив Мърсър отдавна би се отказал. Но когато стомахът му се сви конвулсивно за двайсети път и немощното му тяло се обля в пот, той разбра, че ще издържи на всичко, за да попречи на руснака.
Зората се появи бавно, посребрявайки небето в онази неясна перлена светлина, която загатва за настъпването на новия ден. През оплисканите от вълните стъкла северният бряг на залива представляваше сиво-зелена ивица, врязана между тъмните води и небето. На хоризонта се виждаха вълнообразни, обрасли с борове планини. Скалисти хълмове и безименни потоци си проправяха път към брега на залива Кук. Мястото беше негостоприемно и обитавано само от най-силните и издръжливи видове.
Морето се успокои. Вълните укротиха бесния си танц и леко поклащаха лодката, без да я застрашават. Мърсър най-после отвори люка. Мъгливият въздух охлади кожата му и проясни лепнещите му, зачервени очи. Отчаяно се нуждаеше от сън. Гърбът и раменете му се бяха схванали.
Той насочи лодката успоредно на брега, но се молеше да намери убежище, преди да стигнат до далечния град. Не виждаше другите спасителни лодки от „Омега“, но не преставаше внимателно да наблюдава морето. Попаднеха ли на някоя от тях, двамата с Аги щяха отново да бъдат заловени или по-вероятно убити.
Вляво имаше скалист бряг, а по-нагоре висока гора. След двайсетина минути Мърсър започна да мисли, че е направил сериозна грешка. Може би трябваше да отидат на юг, към рибарските селища на полуостров Кенай. Ценното време, което бе спечелил, отправяйки се на север, бързо намаляваше, докато търсеше рибарска хижа. Брегът се вдлъбна в широк залив. Водите на река се изливаха във водопад над скалите, преди да се влеят в океана.
На брега на реката имаше дървена хижа с каменен комин, издигащ се от едната страна като парапет, и ниска веранда. На Мърсър тя се стори най-привлекателната постройка, която бе виждал.
Той насочи лодката към брега и когато се приближи до хижата, видя нещо, от което сърцето му радостно подскочи. Зад ниските смърчове бе завързан червен хидроплан.
Ако в хижата нямаше радиопредавател, то в хидроплана със сигурност имаше.
Мърсър спря до брега на петдесетина метра на юг по реката и угаси мотора. Краката му трепереха, сякаш все още плаваше по водата, и той изчака, докато се успокоят.