— Дойде моментът да заемеш мястото си като искрата, запалила третата велика революция в новата история. — Кериков се обърна и вторачи хипнотизиращите си очи във Верховен.
Ян си помисли, че такива трябва да са били очите на Распутин, не по цвят, а по сила.
— Третата?
— Да. Руската революция през 1917 година, фашистката революция на Хитлер и Мусолини, и сега Зелената революция — отвърна Кериков, давайки отговор, който щеше да успокои развълнувания природозащитник, като премълча, че третата революция всъщност ще бъде обединението на Близкия изток под контрола на Ирак и Иран. — У теб ли е детонаторът?
— Ето го. — Ян извади мобилния телефон от джоба на ризата си и го отвори. Всичко наоколо му се струваше нереално. Изведнъж почувства, че е въвлечен в нещо, в което вече не иска да участва. Но въпреки това не можеше да спре. Кериков му направи знак и Верховен започна да набира номера, сякаш руснакът контролираше пръстите му.
Мърсър чу само, че детонаторът е у Верховен, докато бе приклекнал на входа на мостика. От мястото си не виждаше Кериков и нямаше време да определи позицията му, но Ян стоеше точно пред него, близо до централното контролно табло. Мърсър изскочи от скривалището си и с всичка сила блъсна холандеца.
Двамата паднаха върху таблото. Телефонът изхвърча от ръката на Верховен и ребрата му изпукаха, когато Мърсър се стовари с цялата си тежест върху гърдите му. Той го удари два пъти и природозащитникът загуби съзнание. Забавянето обаче даде на Кериков достатъчно време да извади пистолета си. Мърсър се изправи, обърна се и видя насоченото към главата си оръжие.
В същия миг над залива Валдиз се разнесоха сирени — натрапчив вой, който се появи твърде късно, за да предотврати неизбежното.
В пристанище „Алиеска“ се беше случило нещо.
Двамата мъже погледнаха през стъклото, сякаш можеха да видят доказателство за разрушаването на дългия хиляда и двеста километра петролопровод. Мърсър се обърна към Кериков. Сивите му очи потъмняха от безразсъдна омраза.
— Късно е, доктор Мърсър — усмихна се руснакът, разкривайки жълтите си зъби. — Последния път ме изпревари с няколко часа, но сега аз те изпреварих само с броени секунди.
— Ще те убия, проклето извратено копеле. — Мърсър отмести поглед вдясно от Кериков.
— Боя се, че няма да го направиш. — Кериков се обърна, за да проследи погледа му, и в същия миг Аги Джонсън влезе от вратата вляво. Кериков така и не видя пожарогасителя, който тя използва като полицейска палка. Той падна и от голямата рана в черепа му бликна кръв.
— Радвам се, че дойде да подкрепиш заплахата ми — каза Мърсър, взе пистолета на Кериков и го насочи към руснака. Знаеше, че този човек все още е опасен, дори както лежеше, стенейки, на пода. Атаката на Аги не беше достатъчно силна, за да го накара да загуби съзнание, и той вече се опитваше да проясни мислите си.
— Какъв е този звук? — попита Аги, надвиквайки пронизителното свирене на клаксоните в пристанището.
— Закъсняхме. Верховен детонира пакетите с азот.
Аги се разкрещя като луда и хукна към бившия си любовник, прострян на пода. Започна да го рита, да вика името му и да ругае. Лицето и се зачерви и очите и се насълзиха. Никой не можеше да и причини повече болка от онова, което Верховен бе сторил на Аляска. Аги изпита мъка по природата, сякаш собственото и тяло бе покрито с отрова.
— Престани, Аги! — извика Мърсър и я хвана за раменете. — Трябва да се свържа с пристанището. Сигурно има начин да се намалят пораженията. Аги! Чуй ме!
Тя най-после спря и го погледна учудващо спокойно.
— Къде са предавателите? — продължи да крещи Мърсър. Нервите му бяха опънати до скъсване. Мобилният телефон на Верховен беше в краката му, повреден безвъзвратно.
— Разбити са. Видях, че арабинът ги строши, докато идвах насам. Той открадна спасителна лодка и избяга от кораба. Реших, че е по-важно да дойда на мостика, отколкото да се опитвам да го спра.
Неочаквано Кериков скочи от пода, където го бяха забравили. Мърсър съзря движението с периферното си зрение и му извика да не мърда, но руснакът побягна към вратата. Мърсър изстреля един куршум, който улучи Кериков в лявото рамо, накара да го залитне и го забави, но не спря устрема му към свободата. Той стигна до крилото на мостика, като притискаше с ръка раната си.