— Да — отговори Аги, примирявайки се с желанието му да не разкрива чувствата си.
Той наля шотландско уиски в две картонени чаши. От всички сутрешни питиета, които бе изпил през живота си, смяташе, че тези двете са най-заслужените. Мърсър изпи алкохола на един дъх и си сипа още. Аги предпазливо отпи от чашата си. Тя намери пакет цигари върху бюрото на Анди Линдстрьом и бързо изпуши една.
— Свърши ли всичко? — попита Аги.
— Мисля, че да.
Стояха близо един до друг. Главата и почти докосваше рамото му. Тя повдигна лице към него. Устните и бяха сочни и съблазнителни. Изумруденозелените и очи блестяха с непогрешима светлина.
Мърсър се наведе да я целуне, но в същия миг вратата на кабинета се отвори и вътре нахлу секретарката. Тя отвори уста да каже нещо, но когато видя, че Линдстрьом не е там, лицето и помръкна. Мърсър разбра, че жената е разтревожена много повече от останалите, които се бореха с критичното положение.
Попита я какво има и тя заговори бързо, почти без да спира между отделните думи.
— На главната порта е станала престрелка. Ралф, симпатичният по-възрастен пазач, е мъртъв. Друг човек, когото не познавам, лежи на улицата, облян в кръв. Нападнал ги е някакъв мъж, прострелял ги е с автомат и е откраднал един от пикапите на компанията. Господи, горкият Ралф. Беше толкова добър човек.
Секретарката се отпусна на стола, завладяна от случилото се. Пълното и тяло се разля около дървения стол, а по закръгленото и лице започнаха да се стичат сълзи. Мърсър погледна Аги, която веднага се досети, че я моли да се погрижи за жената, и после хукна навън и изскочи от сградата.
Въздухът му се стори студен, докато тичаше към взетия под наем джип „Шевролет“, който все още стоеше на паркинга пред оперативния център. Въпреки преживяното през изминалия следобед, той бе успял да запази ключовете. Двигателят запали веднага щом превъртя ключа на стартера, и секунда по-късно джипът премина през портите на пристанището, маневрирайки между хората, събрали се около простреляните си колеги. Мърсър се надяваше, че някой от тях е проявил разум и се е обадил на властите във Валдиз.
Пистолетът, който бе взел от Кериков, бе затъкнат в колана на гърба му. Извади го и го сложи на пластмасовата поставка между предните седалки. Мърсър караше ядосано и гумите свиреха, докато взимаше завоите с по-висока скорост, отколкото бе разрешено. Той изчисли, че от атаката са изминали десет минути, като включи разстоянието между главния вход и оперативния център и времето, за което свидетелите бяха съобщили новината.
Ако беше с ягуара си, Мърсър щеше без усилия да навакса това време, но шевролетът бе направен за неравни терени, а не за преследване с високи скорости.
Той не се пита дълго кого гони. След като Кериков бе загинал на пристанището, оставаше само Абу Алам. Логично беше арабинът да е поставил експлозивите на борда на „Надежда“ и после да е напуснал пролива Принц Уилям, колкото е възможно по-бързо. Движението около града беше натоварено с пожарни коли и линейки, отправили се към пристанището, затова нямаше начин Алам да стигне до летището. Единствената му друга възможност за избор беше магистралата „Ричардсън“ и Анкъридж, който се намираше на триста километра на север. Ако арабинът се добереше до града, Мърсър нямаше да може да го открие.
Докато шофираше, той прогони изтощението, съзнавайки, че не може да напряга сили безкрайно, защото тялото му ще престане да реагира. Всичко бе започнало в Аляска с експериментирането на „миникъртицата“ на Хауард Смол, и Мърсър щеше да се погрижи историята да свърши отново там, вероятно на не повече от няколко километра от тунела, прокаран от изобретението на професора.
Мислите му се върнаха няколко седмици назад. Спомни си, че отбивката за полигона е след още няколко завоя. Осъзна, че се е разсеял едва когато взе един остър завой и видя преобърнат туристически автобус, около който като шепи диаманти блещукаха строшени стъкла. На местопроизшествието стояха зашеметени хора, мнозина изцапани със собствената си кръв. Други все още се опитваха да се измъкнат от катастрофиралия автобус.
Мърсър удари спирачки. Гумите заораха в мазните черни петна и купето се изпълни с парлива миризма. Възрастна жена с широко отворени очи стоеше стъписана, докато джипът се носеше към нея. Мърсър завъртя волана и мина само на няколко крачки от жената.
Шевролетът стигна до черен път, който се отклоняваше от магистралата „Ричардсън“, изкачваше се надясно и се отправяше към мястото, където петролопроводът пресичаше прохода Томпсън. Мърсър познаваше пътя добре, защото там двамата с Хауард бяха извършили експериментите с „миникъртицата“.