Джипът излезе от асфалта и заподскача по калния път. Мърсър предположи какво се бе случило преди няколко минути. Алам сигурно не бе успял да вземе завоя, беше се насочил срещу идващия насреща автобус, а после бе завъртял волана надясно, за да се върне на лентата, и тогава бе забелязал пътя, водещ нагоре към планината. Арабинът бързо бе избягал към мястото на експериментите, а шофьорът на автобуса бе изгубил контрол върху управлението.
Мърсър не можеше да си позволи да мисли, че Алам е успял да мине покрай автобуса и да продължи към Анкъридж.
Пътят лъкатушеше ту наляво, ту надясно и той веднага забеляза пресни следи от гуми във втвърдилата се кал. Хауард беше мъртъв и обектът беше затворен, докато хората от Калифорнийския университет в Лос Анджелис дойдеха да вземат „миникъртицата“ и другите съоръжения, затова нямаше причина някой да бъде там. Алам беше отпред и пътят беше задънен. Мърсър грабна автоматичния пистолет и го сложи в скута си.
Пътят беше тесен. От двете страни растяха дървета и зелени храсти. Джипът най-после стигна до полигона и гъстата гора отстъпи пред огромно поле в подножието на скала, издигаща се на шейсет метра над най-високите дървета. Мястото беше опасано със стоманена ограда. Портата беше разбита и висеше на едната си панта.
Обстановката изглеждаше същата, както Мърсър и Хауард я бяха оставили, преди да потеглят на празничния риболов. Двата заключени фургона стояха един до друг. Под металните им подпори бяха сложени бетонни блокчета, за да бъдат в равновесно положение. Малко по-нататък беше паркиран камион с плоска платформа с осемнайсет колела. „Миникъртицата“ беше в основата на скалата, покрита с мушама и свързана с тежки кабели с големи преносими генератори. Машината все още беше обърната към пробния тунел, който бе пробила в планината, съвършено кръгъл отвор, толкова черен, че сякаш поглъщаше светлината. До единия от фургоните, които Хауард и екипът му използваха за кабинети, бе спрял червен пикап от „Алиеска“. Мърсър пъхна в джоба си ключовете на шевролета, хукна към огромния камион, скри се под ремаркето, насочи пистолета към полигона и набързо обмисли възможностите за избор на Алам. Арабинът не бе имал време да разбие ключалката на някой от фургоните и да се скрие вътре, нито се бе спотаил зад камиона, защото можеше лесно да застреля Мърсър, докато бягаше натам. Полето наоколо беше тревисто и не предлагаше защита, затова Алам не би тръгнал натам, нито пък се катереше по скалата — трудна задача дори за опитен алпинист. Оставаха генераторите или двете купчини със съоръжения до входа на тунела. Четирите други дупки наблизо бяха дълбоки не повече от половин метър и Мърсър ясно виждаше, че Алам не се крие в тях.
Инстинктивно разбра, че арабинът се опитва да избяга през планината по широкия метър и двайсет тунел. Но за всеки случай, Мърсър изпълзя петдесетте метра до генераторите. Тялото му беше напрегнато в очакване на изстрел.
Той включи контролните уреди с едната си ръка, докато с другата държеше на прицел входа на тунела. Захранваните с осемцилиндрови дизелови двигатели генератори заработиха само след секунда. Мърсър махна мушамата от „миникъртицата“.
Малката пробивна машина функционираше почти като по-големите си братовчеди, но беше максимално усъвършенствана. Режещият диск с диаметър метър и двайсет беше направен от въглероден фиброполимер и късчета диамант и можеше да превърне за миг и най-твърдата скала в микроскопичен прах. Корпусът на „Мини“ беше цилиндричен и бе пълен със сложни помпи и клапани за хидравликата и глобална позиционираща система от трето поколение, по-точна от тази на американските военноморски атомни подводници. От двете и страни имаше два хидравлични крака за привеждане в движение, които бяха изключително мощни, така че режещото острие пробиваше гранита с нечуваната скорост от шейсет сантиметра в минута. Огромният вентилатор в задната част на машината издухваше прахоляка и отломките от работата на диска в тунела.
— Алам, знам, че ме чуваш — извика Мърсър. Гласът му прогърмя в шахтата. — Звукът е от пробивната машина, която е прокопала дупката, по която бягаш.
Абу Алам бягаше приведен в тъмния тунел, но спря веднага щом чу гласа. Беше му познат. Това беше мъжът, когото Кериков бе заловил по време на атаката срещу помпената станция. Алам не изпитваше желание да се върне и да го убие. Филип Мърсър не беше негов враг, а на Кериков. Единственото, което имаше значение за него, беше да се измъкне от дупката и да избяга. Отворът на шахтата зад арабина се бе смалил, а отпред имаше само непрогледен мрак.