Погледна парчето метал в ръката си и се запита дали има връзка между тяхната смърт и стоманения къс, но бързо отхвърли тази мисъл. Отдавна бе научил, че случайността е капризно нещо. Знаеше, че повече няма да може да се съсредоточи, затова се качи горе да се преоблече, за да отиде при Дребосъка и Хари.
Дребосъка, чието истинско име беше Пол Гордън, притежаваше западнал бар на няколко преки от къщата на Мърсър. В събота отваряше рано заради Мърсър и Хари Уайт, най-добрите му клиенти, за да се насладят на няколко сутрешни питиета и да прегледат формуляра за следобедните конни надбягвания в Белмонт Парк. На времето Пол беше перспективен жокей, но главорезите на мафията бяха натрошили коленете му, защото бе отказал да изгуби едно надбягване. Въпреки това той все още обичаше конните състезания и беше букмейкър на четирийсет души в Арлингтън.
Мърсър бе открил бара през първия ден от пристигането си тук. Очакваше да види горила зад тезгяха, но Дребосъка наистина беше дребен — не повече от метър и петдесет и тежеше петдесет и пет килограма. Пол бе сложил специална платформа зад бара, за да му е по-удобно да сервира напитките. Той вече се бе навел над формуляра, когато Мърсър влезе през остъклената врата.
В заведението миришеше на бира и цигари и колкото и дезинфектанти да използваше Пол, миризмата не изчезваше. До дългия бар имаше две маси, а в задната част — пластмасови сепарета. Олющените тапети бяха осеяни със спортни фотографии в евтини рамки. До касата бяха поставени снимки на Дребосъка, как се ръкува с благодарни собственици на коне. Жребецът му беше неизменно до него. Пол беше на петдесетина години, но с ниския си ръст и сбръчкано лице приличаше на стар гном.
Хари Уайт, от друга страна, никога нямаше да остарее. Той наближаваше осемдесетте и имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да умре. Но всъщност Хари изглеждаше така през всичките години, откакто Мърсър го познаваше. Тялото му беше високо и изправено, но кожата на лицето му беше сбръчкана и увиснала. Ръцете му бяха тънки като пръчки и осеяни със старчески петна. Въпреки немощния си вид Хари съвсем не беше крехък. Той се хвалеше с активно либидо и очите му представляваха ясни сини прозорци към проницателен ум и язвително остроумие. Гласът му беше дрезгав и стържещ. Може би поради разликата във възрастта, или въпреки нея, Хари и Мърсър бяха много добри приятели.
— Крайно време беше да се появиш, по дяволите. Къде е проклетата ми кръстословица?
— Защо не си купиш вестник, скъпернико? — Мърсър хвърли сгънатата кръстословица на бара пред Хари.
— Чухте ли богаташа? Той може да си позволи да купува вестник всеки ден.
Всъщност Хари имаше прилична пенсия от „Потомак Електрик Къмпани“ и наскоро бе получил значителна сума в брой, подарък от правителството като компенсация за загубата на десния му крак при раняване преди петдесет години. Мърсър знаеше за парите и дори му бе съдействал да ги получи, но Хари го бе накарал да обещае никога да не обсъжда този въпрос.
Старецът грабна кръстословицата, разгъна я и приготви молива си.
— Как беше в Аляска?
Мърсър го погледна и се усмихна.
— Прекарах добре, но се случи нещо странно.
Той разказа как са намерили „Джени IV“, без да спести подробностите. Дребосъка и Хари нямаха представа за произхода на парчето метал и изразиха съмнение, че смъртта на Джери и Джон е свързана с него.
Пол наля водка с доматен сок на Мърсър и на себе си и сложи „Джак Даниълс“ и безалкохолна напитка с джинджифил пред Хари. Докато Хари изпуши десетина цигари „Честърфийлд“, Дребосъка и Мърсър прегледаха формуляра, подхождайки към четиринайсетте надбягвания за деня с вниманието на хирурзи, опитващи се да спасят пациент. Те разнищиха неразгадаемите детайли, изключиха номерата, които имаха чувството, че са маловажни, умножиха други с помощта на тайни системи и накрая просто се довериха на усета си. Дребосъка беше много по-опитен в тълкуването на родословията, тренираността и бързината, но се прекланяше пред вродената способност на Мърсър да избира инстинктивно победители.
Цяла сутрин на Дребосъка се обаждаха редовни клиенти, които правеха залози. В единайсет и половина Мърсър и Пол бяха почти приключили с прогнозата за последното надбягване. Хари все още решаваше кръстословицата и очевидно имаше затруднения.
— По дяволите — възмутено извика той, — запънах се.
— Кажи — подкани го Дребосъка.
— Четири букви, предпоследната ер. Менделсоновият „Сватбен…“
— Погребална песен — каза Мърсър, без да вдига глава от формуляра.
— Циник — рече Дребосъка. — Менделсоновият „Сватбен марш“.