— Може и да не повярваш, но танкерът, превзет от терористите, е същият, който е пренасял течния азот, използван за замразяването на петролопровода в Аляска. Подозирам, че баща ти се е забъркал още повече. Не забравяй, че ни държаха в плен на неговата петролна платформа, а не видях доказателства Кериков да я е превзел със сила.
Аги млъкна и се вглъби в себе си. Изглеждаше уязвима и крехка като порцелан.
Мърсър отмести поглед, давайки и възможност да размисли и да повярва в истината, и се обади в кантората на Дейвид Соулман в Маями, откъдето му казаха, че адвокатът си е отишъл вкъщи. Тъкмо се приготви да набере домашния номер на Соулман, когато телефонът пронизително иззвъня.
— Да, Дик, какво откри?
— „Южно крайбрежно корабоплаване“ имат договор за самолет под наем, „Гълфстрийм IV“. Вчера са подали план за полет от Ванкувър до Батън Руж. Самолетът вече е там. Снощи е пристигнал от…
— Сан Франциско — довърши изречението му Мърсър.
— Откъде знаеш, по дяволите?
— Там Кериков е възнамерявал да потопи танкера, но капитанът, който е успял да избяга, е повредил кораба. Действията му са принудили похитителите да променят плановете си и да вземат на прицел протока Пюджит вместо залива на Сан Франциско. Самолетът е чакал в Калифорния и после е бил преместен на север, към Ванкувър, когато танкерът не е могъл да стигне толкова далеч на юг.
— Какво знаеш за танкера?
— Не много. Ще трябва да попиташ бреговата охрана за подробностите, но с него е бил пренесен течният азот, който открих на „Джени IV“. Според един мой приятел танкерът е бил част от флотата на Макс Джонсън, но наскоро е бил продаден на малка компания на име „Южно крайбрежно корабоплаване“. Пълен е догоре със суров петрол и ако го взривят в протока Пюджит, случилото се в Аляска ще е петно мляко. Какво става с „тюлените“?
— Още не съм започнал да уреждам този въпрос. Не мога да ги поръчам като омлет в ресторант, за Бога.
— Не се дръж като бюрократ. Свържи се с адмирал Морисън и му кажи, че ти трябват. Обърни се към президента, ако се наложи. Той ти дължи достатъчно много услуги.
— Ще направя каквото мога — обеща Хена, изведнъж осъзнавайки неотложността на положението.
— Вероятно ще трябва да предприемем атаката срещу танкера от Виктория. Налага се да искаш разрешение от канадското правителство. Знам, че са ни съседи и така нататък, но стават много докачливи по въпроси за суверинитета като този.
— Вече помислих за това. Трябва да поддържаме връзка. Ти си най-близо до мястото на събитията. Ще останеш ли на телефона до края?
— Не. Отивам в протока Пюджит. Полетът дотам е около пет часа, но ако ще координирам нещата, трябва да бъда на мястото. Ще ти се обадя веднага, щом имам връзка.
— Добре — съгласи се Хена. — Това ли ще е последният удар на Кериков?
— Иска ми се да кажа да, но се съмнявам. — Мърсър затвори и после се свърза с Хаузър. — Капитане, обажда се Филип Мърсър. Уредихте ли си транспорт до Сиатъл?
— Да, наех хидроплан. Пилотът каза, че ще ме закара дотам за около два часа.
— Хубаво. Но трябва да отидете в град Виктория. Там ще чака лодка, която ще вземе терористите от танкера.
— Сигурен ли сте?
— „Южно крайбрежно корабоплаване“ имат самолет във Ванкувър, който ще върне хората им в Луизиана. След като потопят танкера, те ще искат да се изтеглят от района колкото е възможно по-бързо. Гледам картата на стената срещу мен и най-бързият начин е с лодка от „Арктика“ до Виктория, а после с хеликоптер до Ванкувър и оттам вече ще бъдат свободни.
Хаузър не намери грешка в логиката му.
— Добре, а след това?
— След минута ще тръгна от Валдиз, но вие ще пристигнете във Виктория около три часа преди мен. Чакайте на главния терминал на летището. Ще ви позвъня на пейджъра, когато имам новини за вас. — Докато говореше с Хаузър, Мърсър прошепна на един от служителите да доведе Анди Линдстрьом. — Разказах на директора на ФБР какво се е случило. Нещата са задействани, капитане. Не се тревожете, те няма да сторят нищо лошо на кораба ви, ако успея да им попреча.
— Не се безпокоя за кораба, а за протока Пюджит. Мърсър се приготви да набере друг номер, но Аги го сграбчи за китката.
— Какво правиш? Не можеш да отидеш във Ванкувър.
— Трябва да отида — настоя той. Знаеше, че тя няма да го разбере.
— Капнал си от умора. Вече направи достатъчно. Нека някой друг да свърши това.
— Мислиш ли, че не го искам? Но аз съм такъв и винаги постъпвам така. Когато хората казват: „Нека някой друг да го направи“, усещам, че аз съм този друг, Аги.
— Не носиш отговорност за света.
— Имаш право, но поне мога да сторя нещо малко. — Повече от всичко друго Мърсър искаше да се измъкне от тази бъркотия, да замине някъде далеч заедно с Аги и да забрави всичко. За миг изпита желание да бъде един от онези, които сляпо вярват, че други могат да оправят нещата в света. Мърсър заговори уморено и примирено. — Трябва да се погрижа за тази история и да видя края й, Аги.