— Ти си истински приятел, Хари — иронично отбеляза Мърсър.
В Обединените арабски емирства беше полунощ, затова Мърсър остави съобщение на телефонния секретар на Гибсън в министерството на петрола и каза номера на полета, с който пътуваше, в случай че Джим отиде на работа рано. Накрая добави, че сутринта ще му се обади отново.
Полетът продължи пет часа. Мърсър си позволи да поспи само три и използва останалото време да организира контраудар срещу „Южен кръст“. Дрямката го освежи малко, но не достатъчно, за да работи с пълните си възможности. Преди да се приземят, Мърсър се обади във Вашингтон, във Виктория, Британска Колумбия, където капитан Хаузър чакаше, и на Анди Линдстрьом във Валдиз, който мъдро бе прехвърлил отговорността по оценяването на щетите, нанесени на петролопровода, на един от подчинените си. Разговорът с Дейвид Соулман продължи близо половин час, но си заслужаваше всяка минута. Проучването на адвоката хвърли сянка върху плана на Мърсър, но той нямаше друг избор и не можеше да се откаже.
Всичко беше уредено, когато самолетът кацна във Виктория. Капитан Хаузър бе взел кола под наем, за да отидат с Мърсър на пристанището, където екип на „тюлените“ от военноморската база в Бремертън, Вашингтон, чакаше в готовност. Директорът на ФБР бе казал, че ще се възползва от всяка дължима му услуга, за да убеди президента да даде разрешение за използването на екипа.
— Уведомени ли са канадските власти? — Мърсър все още говореше по телефона, докато самолетът се движеше към главния авиационен хангар.
— Радвай се, че успях да уведомя нашите власти. Политиците помнят като петгодишни деца и могат да се съсредоточат за не повече от петнайсет минути. Ще отнеме повече време, докато се уточним с канадците. Те се придържат към принципите, но искат да изпратят на мястото техните специални сили. Съгласиха се „тюлените“ да извършат атаката, но техните хора трябва да бъдат там като подкрепления.
— Дик, капитан Хаузър подозира, че терористите чакат прилива и после ще излеят петрола в пролива Хуан де Фука.
Според един човек, с когото Хаузър е разговарял тук, във Виктория, приливът започва след трийсет минути. Трябва да отидем на брега, независимо дали канадците ще дойдат. Това е една от ситуациите, в които искаш прошка, а не позволение.
— Не мога да ти разреша да направиш това, Мърсър. Има международни съображения.
— Не разбираш. Не искам благословията ти, а само ти казвам, че отивам — заяви Мърсър и затвори.
Пилотът изключи двигателите и един от наземните работници отвори външния люк. До него стоеше митничар.
— Добре дошли в Канада. Имате ли нещо за деклариране?
— Да, един спешен случай — отговори Мърсър, слизайки от самолета.
Лайл Хаузър чакаше до форда на паркинга пред главната авиационна сграда. Беше в рибарски работни дрехи и гумени ботуши. Взетите назаем дрехи бяха чисти, но лицето му беше небръснато и изнурено.
— Ако можех да се видя в огледалото, обзалагам се, че изглеждам зле като теб.
— Толкова ли зле изглеждам? — отвърна Мърсър и мигновено спечели сърцето на капитана. — Готови ли сме?
— Чаках само теб. Обадиха ми се от военноморските сили. Те са на пристанището с щурмова лодка.
— Разказа ли им за хората, които превзеха кораба ти? Колко са? Какви оръжия имат? Такива неща?
— Описах ги, доколкото можах. Знам, че главният инженер ми помогна да избягам — отговори Лайл Хаузър, седна зад волана на форда и включи двигателя. — Командирът на „тюлените“ ми каза, че са обучени за подобни атаки и имали боен план.
— Ще видим — съгласи се Мърсър с невъодушевената му преценка.
Разстоянието от летището до пристанището на Виктория по Бланшард Стрийт беше само петнайсет километра. Мърсър и Хаузър мълчаха през цялото пътуване. Не изпитваха желание да обсъждат последиците, ако не успееха.
Небето беше синьо. Мяркаха се само няколко рехави облачета. Въздухът беше резлив, но слънцето затопляше всичко и есенният ден приличаше на пролетен. Ако суровият петрол се разлееше, въздухът щеше да се превърне в отрова, въглеводородите щяха да загреят атмосферата толкова много, че дори краткотрайно облъчване би означавало обгорени бели дробове и реална заплаха от рак.
Петимата „тюлени“ бяха незабележими като бутилка уиски на събиране на „Анонимни алкохолици“, докато седяха в щурмовата лодка. Бяха си сложили бронирани жилетки. Черните им дрехи се сливаха с лодката, но изглеждаха нелепо на фона на облечената в пъстроцветни ризи и якета тълпа, която ги зяпаше така, сякаш бяха животни в зоологическа градина. Зловещата на вид лодка, опасана с гумени пояси и задвижвана с два външни мотора, приличаше на грозно пате в сравнение с красивите яхти около нея.