Следващата канонада на командосите проби назъбена дупка в корпуса около страничния отвор, откъдето бяха дошли изстрелите. Звуците на стрелбата с автоматично оръжие бяха пронизани от кратък вик и изведнъж всичко свърши. Кръчфийлд бе застанал гордо до контролното табло, нагазил до глезените в кръв и разкъсани трупове. Той изключи двигателите в същия миг, когато кормчията от екипа му намали скоростта на щурмовата лодка. Двата плавателни съда започнаха да се движат бавно. Ехото на сражението заглъхна.
Мърсър скочи на моторницата, чието име беше „Щастлив час“. Последваха го Хаузър и другите двама командоси. Очите им блестяха от бойна страст, а дулата на оръжията им още бяха горещи. Кормчията отдалечи щурмовата лодка от „Щастлив час“ и описа малка дъга в пролива, за да вземе падналия им другар. Докато Кръчфийлд преместваше труповете на единия борд на пленената моторница, двамата му колеги слязоха по тясната стълба в каютата долу. Когато лейтенантът приключи, те отново се върнаха на мостика. Единият командос, нисък и набит латиноамериканец с избит зъб, бършеше ножа си с кърпа за хранене, която бе взел от камбуза.
— Бяха двама, шефе — небрежно съобщи той и пъхна ножа в калъфа на бойния си колан.
— По дяволите — възкликна Кръчфийлд и се обърна.
На моторницата имаше петима терористи. Единият „тюлен“ беше във водата, друг бе отишъл да го вземе и на „Щастлив час“ бяха останали само трима.
Мърсър прочете мислите му и заговори, преди лейтенантът да направи нещо прибързано.
— Нямаме време да ги чакаме. Джоана Ригс очаква моторницата след няколко минути. Не трябва да предизвикваме подозренията й, като закъснеем. Изпратили са петима мъже да я вземат. И ние сме петима, заедно с Хаузър и мен.
— Доктор Мърсър, ние сме обучени за подобен вид нахлуване. Затова ни плащат. Разбирам защо вие и капитан Хаузър сте тук, но не мога да ви разреша да се качите на борда на „Арктика“, докато не го обезопасим.
— Нямаме време да спорим, лейтенант. Да тръгваме. Ще обсъдим въпроса по пътя, но каквото и да стане, не можем да чакаме твоите хора. — Мърсър знаеше, че Кръчфийлд няма друг избор, освен да му позволи да отиде с него. Щеше да му трябва още огнева мощ.
— Мърсър, Джоана Ригс ще ме познае веднага — изтъкна Лайл. — Ще бъда по-скоро в тежест, отколкото в помощ.
— Знам. Помислих за това. Ти ще се качиш на борда пет минути след нас. Дотогава ние ще сме обезопасили зоната около стълбата за борда. Повярвай, ще имаме нужда от теб, ако Ригс вече е започнала да потапя кораба. Аз не разбирам от танкери.
— Но нали каза, че работиш за „Алиеска“?
— Не. Просто направих услуга на Анди Линдстрьом, шефа на оперативния център, и заместих шефа на охраната.
— По дяволите. Загазихме — прошепна Хаузър.
— И още как. — Мърсър се вторачи в намиращия се на по-малко от километър пред тях „Петромакс Арктика“, спрял край северния бряг на широкия петнайсет километра пролив Хуан де Фука.
Невероятните му размери предизвикаха страхопочитание, но Мърсър не можа да се отърси от мисълта, че танкерът прилича на обречен кораб.
На борда на „Петромакс Арктика“, пролив Хуан де Фука, Британска Колумбия
С разрастването на градовете Сиатъл и Ванкувър през осемдесетте и деветдесетте години на XX век, дължащо се на притока на имигранти от Азия и на компаниите за различни технологии, които изникваха във всеки гараж и мазе, бяха положени много усилия девственият Северозападен Тих океан да остане колкото е възможно по-чист. За разлика от мегаполиса, простиращ се от Бостън до Вашингтон, който безвъзвратно бе замърсен от строителството в продължение на двеста години, в околностите на протока Пюджит все още имаше красиви гори, планини и бистри, студени потоци, където рибарите си изкарваха прехраната, а спортистите тренираха. Дивата природа процъфтяваше, особено в самия проток, който бе обитаван от всякакви животински видове — от величествени китове до игриви видри. Сиатъл се славеше с гнездата си от раци, а в горите живееха сърни, бобри и десетки други животни. За всички, освен за най-яростните природозащитници, районът беше образец за продуктивната хармония между екологията и индустрията. „Петромакс Арктика“ се намираше там, където морето минаваше между остров Виктория и континента. Трюмовете му бяха натежали от двеста хиляди тона петрол и перилата сякаш бяха само на няколко метра от вълните. Танкерите не бяха необичайна гледка в пролива, макар „Арктика“ да поразяваше с размерите си. Но по-обезпокоителна от присъствието му беше тънката струйка пушек, която се виеше от правоъгълния му комин. Двигателите му работеха на ниски обороти, колкото да се съпротивляват на прилива.