Изминалият четвърт век изобилства с разкази за инциденти със супертанкери — „Ексон Валдиз“, „Амако Кадиз“ и най-известният „Тори Каньон“. Множество гигантски плавателни съдове са изчезнали по време на буря или са се разбили в катастрофа, или поради механична повреда. Само за един месец през 1969 година са изчезнали или сериозно са пострадали три танкера с тегло над двеста хиляди тона и за тези инциденти знаят малцина извън петролната индустрия. Причините за катастрофите са различни. Рядко една-единствена повреда може да потопи тези огромни чудовища. За потъването на супертанкерите са необходими много фактори — от климатичните условия до елементарна човешка грешка. Никоя от мерките за сигурност обаче не можеше да предотврати катастрофата, която скоро щеше да се случи във водите на протока Пюджит.
Според плана на Иван Кериков танкерът трябваше да бъде потопен скоро след анулирането на продажбата му на „Южно крайбрежно корабоплаване“. Тъй като повреденият кораб не можеше да стигне чак до Сан Франциско, сделката беше отменена преди няколко дни — дребен детайл, който съвсем леко промени планирания резултат на операцията. Храбростта на капитан Хаузър само премести мишената край Сиатъл. Макар и не толкова уязвима като в Сан Франциско, екосистемата там също беше крехка и щеше да пострада не по-малко сериозно, когато суровият петрол стигнеше до бреговете.
Сега задачата на Джоана Ригс беше да се погрижи в морето да изтече колкото е възможно повече петрол, като инцидентът изглежда случаен, а не умишлен. Членовете на екипажа скоро щяха да бъдат убити, а моторницата за евакуация пристигаше, затова нямаше да има свидетели, нито материални доказателства, че най-големият разлив на петрол в историята е саботаж. В най-лошия случай петролът щеше да се разлее от Белингам до Еверет, а в най-добрия петното щеше да покрие двеста шейсет и четири километра от крайбрежието от Ванкувър до Такома, площ, която обхващаше хиляди километри назъбени брегове и многобройни протоци, острови и заливи.
Заповедта за убийството на останалите членове на екипажа беше решение, което накара Джоана Ригс да се замисли. Трябваше да я издаде капитан Олбрехт, но сега беше нейна отговорност. Макар че делът и от един милион долара за операцията щеше да успокои чувството и за вина, тя изпитваше нежелание да кимне на Волф да го направи.
Той усети нервността й, докато стояха на левия борд, и разбра, че ще трябва да ги убие, без да получи пряка заповед. В миналото му имаше толкова много убийства, че още няколко не предизвикваха в него излишно безпокойство. Волф обаче загуби част от уважението, което изпитваше към жената, превзела танкера така, сякаш бе родена за терорист. Щеше да приеме мълчанието и за негласно одобрение. Той щеше да извърши убийствата, но отговорността беше нейна. Джоана Ригс събра сили, за да довърши онова, за което и бяха платили.
Когато строяха „Петромакс Арктика“, Макс Джонсън се бе погрижил танкерът да има всички автоматични и системни предпазни средства, които да не му позволят да разлее нито капка от товара си. Ето защо умишленото потапяне на кораба и изливането на петрола изискваха задружните усилия на всички похитители с изключение на Волф и на още един човек, неговия помощник. Всеки имаше определена задача и времето им беше разчетено.
Огромният корпус на „Арктика“ беше разделен на осемнайсет отсека с резервоари не само за да не се позволи на целия товар да изтече, ако някъде бъде пробита дупка, но и за да се направи плавателният съд по-стабилен в бурни води. Резервоарите бяха свързани със сложна система от клапани, използвана предимно да поддържа равновесието, когато част от товара се изпомпваше от танкера. Компютърът контролираше нивото на петрола в резервоарите и автоматично компенсираше според условията на кораба и в морето.
Ригс и екипът и трябваше да изключат компютъра и да работят ръчно с помпите и клапаните, които контролираха движението на петрола. Компютърът не можеше да създаде условията, необходими за изхвърлянето на товара, защото в системата му бяха програмирани спирачки. Мотивирани от алчност или безумие, човешките ръце трябваше да работят с уредите и да отворят резервоарите широко, макар че компютърът настояваше да бъдат затворени. Бинарният морал на машината посрами морала на човешките същества.
Първата част на плана за изхвърлянето на петрола от „Арктика“ беше всмукателният отвор за морска вода, който се намираше на кърмата. Тръбата с диаметър седемдесет и пет сантиметра се използваше за вкарване на морска вода в резервоарите по време на операции по почистване и изхвърляне на баласт. За да изтече петролът през този отвор, трябваше да бъдат отворени осем клапана и след това гравитацията щеше да изтласка двестата хиляди тона петрол в морето. Танкерът щеше да се издигне във водата, след като се освободеше от товара, а налягането през отвора щеше да се увеличи и струята петрол да стане по-силна. Ако по-късно някой водолаз не огледаше командната зала на потопения танкер и не провереше всички клапани, за саботажа нямаше да има доказателства.