Мърсър даде поканата си на леко озадачения прислужник. Беше закъснял с няколко часа и човекът го изгледа предпазливо и подозрително.
— Паднах в бутилка водка и не можах да се измъкна — обясни Мърсър и мина покрай него.
Коридорът имаше висок таван с гипсови орнаменти и под, застлан с широки дъски. В средата на фоайето беше сложена маса от черешово дърво. Лъскавият и плот почти беше скрит под вази с красиво подредени горски цветя. Нежното им ухание се разнасяше в помещението. Над масата, досущ крехък сталактит, висеше искрящ кристален полилей.
В залата вдясно прислужниците приготвяха бюфет с десерти. Торти, сладкиши, мусове и много други лепкави сладки кулинарни произведения отрупваха масата, около която можеха да седнат трийсет души. Звуците на класическото трио се усилиха, докато Мърсър вървеше през трапезарията. Високите три метра врати на отсрещната стена водеха към огромна приемна.
Мебелите бяха от XIX век. Обширното пространство беше разделено на четири зони за разговори с дивани, канапета и кресла, наредени около еднакви масички. На стените бяха окачени множество картини, предимно на американски примитивисти, като се изключат портрет на Сарджънт на майка и дъщеря и пейзаж на Грант Уд. Покрай едната стена имаше бар. Гостите се бяха наредили на опашка и бъбреха, чакайки да бъдат обслужени.
Мърсър се вгледа в музикантите в средата на залата. В жената с виолончелото имаше нещо еротично. Макар и не особено красива, тя беше привлекателна. Беше облечена в кремава рокля с дълбоко изрязано деколте. Изумителните и крака бяха увити около инструмента. Мърсър имаше чувството, че е воайор, докато наблюдаваше как пръстите и дърпат струните, и отмести поглед, преди изражението му да му докара неприятности.
През поредицата остъклени врати в далечния край на помещението той видя голяма тента и маси, на които бяха вечеряли двестата гости. Мърсър тъкмо си отбеляза, че барманът има лимонов сок за водката, когато някой стисна рамото му.
— Какво прави бандит като теб на такова място?
Мърсър се усмихна, като позна характерния глас, и се обърна.
— Търся да разкъсам някой бюрократ от кабинета.
Кони ван Бурен се надигна на пръсти и го целуна по бузата.
— Господи, колко добре изглеждаш! И ухаеш хубаво.
— Ти си омъжена, Кони.
— Съпругът ми е в Ню Мексико.
— А моето либидо е заключено в нощното ми шкафче.
— Вечният ерген — закачливо го упрекна тя. — Кога ще се ожениш?
— Ще се оженя за първата жена, която ми отстъпи мястото си да седна.
Двамата се бяха запознали преди години, когато Кони работеше в министерството на вътрешните работи, а Мърсър беше консултант на германски минно-геоложки концерн на име „Кьониг Минералс“. Тогава тя енергично се опитваше да попречи на компанията да започне да експлоатира мина в Юта. „Кьониг Минералс“ бяха прословути със замърсяването на околната среда. Мърсър се бе намесил по молба на компанията и за огромно облекчение на министерството предложи компромис, приемлив и за двете страни. Кони и той поддържаха връзка и взаимно следяха кариерите си в избраните от тях професии.
— Забелязах, че отсъстваш от вечерята. Трябваше да си от лявата ми страна. Наложи се да изтърпя някакъв бъбрив адвокат, който говореше като за пред медиите.
— Знаех, че ще е неприятно, но не подозирах, че Макс ще покани и адвокати.
— Макс е поканил всички, които познава в града. Не всеки ден създаваш мозъчен тръст за четирийсет милиона долара и той иска да се увери, че никой няма да забрави това.
Мърсър се огледа. От вътрешния двор с тентата влязоха още гости. Кони имаше право. Помещението се изпълваше с тузари. Говорителят на Белия дом разговаряше с началника на канцеларията на президента, а зад тях неколцина известни телевизионни журналисти попиваха всяка дума на много пиян млад сенатор. „Групата Джонсън“ със сигурност получаваше мощна подкрепа от вашингтонския елит.
— Къде е домакинът? — Мърсър огледа тълпата, търсейки Макс Джонсън.
— Тук е. Радва се на блясъка. Следобед двамата с президента играха голф и той му даде официалната си благословия. Макс организира този прием само за да позволи на всички други да му изкажат почитанията си. — Кони млъкна, когато позна мъжа, който си проправяше път към нея. — По дяволите. Робърт Беърд.
— Кой е той? — Мърсър забеляза мъжа, промъкващ се през насъбралото се множество.
— Лобист за научноизследователския отдел на „Петромакс Ойл“, един от лакеите на Макс, който непрекъснато се подмазва и проси услуги. Извинявай, ще се скрия в тоалетната.