— Чарът ми отново нанася удар — измърмори Мърсър, засегнат от думите й.
Вместо да си даде време да осмисли случилото се, той реши да прогони мислите за това. Но докато набираше номер на телефона в колата и го слушаше как звъни на три хиляди мили разстояние, Мърсър осъзна, че избликът на Аги за разочарованието е насочен по-скоро към баща и, отколкото към него. А що се отнасяше до желанието и да го съблазни, тя не беше първата жена, която не бе успяла да го стори, и със сигурност нямаше да е последната.
Звъненето спря.
— Свързахте се с дома на Хауард Смол. Съжалявам, но не съм вкъщи и не мога да отговоря на обаждането ви. Моля, оставете съобщение след сигнала.
— По дяволите. — Мърсър прекъсна връзката, без да оставя съобщение.
Джамал Линкълн беше осемнайсетгодишен и водеше живот, типичен за обитателите на най-бедните квартали във Вашингтон. Стана член на банда на тринайсет години и две седмици по-късно участва в първата си акция, където попадна под кръстосания огън на объркала се сделка. Джамал вдигна пистолета, който братовчед му Руфъс изпусна, когато деветмилиметров куршум пръсна черепа му, и натисна спусъка. Не улучи никого, но чувството, което изпита, даде начало на живот с предсказуем финал.
Седмица след престрелката той вкара два куршума в гърдите на продавач в магазин за хранителни стоки и използва трийсет и седемте долара, на които бе оценен животът на този човек, за да си купи първата доза кокаин. Джамал се издигна бавно в йерархията на бандата. Повишенията идваха с нарастването на броя на жертвите му. Загуби девствеността си на четиринайсет години, когато главатарят на бандата Ниеуси Ради, който се хвалеше, че името му означава „Черен гръм“ на суахили, му подари проститутка за рождения ден. Джамал все още ходеше на училище, но прекарваше времето си, като обикаляше по коридорите или се криеше извън сградата, продаваше наркотици и вербуваше нови членове за бандата. Когато стана на седемнайсет, вече бе преживял достатъчно престрелки, за да бъде главен лейтенант на Ради.
Ради беше двайсет и четири годишен милионер и времето му изтичаше. Всички знаеха, че късметът му скоро ще свърши. Животът, който водеше, накрая щеше да го убие, и колкото повече се издигаше, толкова повече се приближаваше до смъртта. А осемнайсетгодишният Джамал беше следващият, който щеше да оглави бандата и да се сдобие с пари и власт. Ето защо не обичаше да го изпращат на мисия извън територията му, за да накаже човек, за когото не бе и чувал.
По-рано вечерта Ради бе поканил Джамал в многостайния си апартамент в жилищен блок в Анакостия. Бе му казал какво да направи и му бе дал оръжие. През цялото време онзи гаден бял тип ги наблюдаваше от дивана до бюрото на Ради. Целият му вид говореше, че е ченге, но дори не мигна, когато Ради каза на Джамал да убие един тип в Арлингтън.
Докато Джамал излизаше от стаята, белият мъж стана и го сграбчи за голия бицепс. Ръцете и раменете на Джамал бяха едри. Стегнатите мускули опъваха лъскавата му кожа. Пръстите на мъжа бяха тънки и кокалести, но болезнено се впиха в рамото му.
— Направи го така, че да прилича на обир. Вземи часовника му, портфейла му, каквото искаш, но се увери, че е мъртъв. Ако той оцелее, ти ще умреш.
— За какъв се мислиш, копеле? — извика Джамал, опитвайки се да издърпа ръката си.
Хватката около бицепса му се затегна и Джамал бе принуден да падне на колене.
— Уилис, кажи на кучето си да престане да лае или ще откъсна ръката му и ще го пребия до смърт с нея.
— Джамал, убий човека и не задавай въпроси. — Никой не наричаше Ради с малкото му име и не му говореше заплашително, но той явно се страхуваше от белия мъж в черен костюм.
— Ще го направя, Ради. — Джамал погледна водача си и се изненада, като го видя да въздъхва облекчено.
Според наскоро откраднатия ролекс, който носеше на ръката си, Джамал крачеше по улицата от четири часа. Никакви ченгета не бяха минали покрай него, докато чакаше. Видя само няколко свои събратя, предимно „зебри“ — чернокожи, които се опитваха да минат за бели. Джамал се чувстваше в безопасност, малко изложен на показ, но достатъчно анонимен. Ала както и да се чувстваше, нямаше начин да напусне квартала, докато не пречукаше човека. Не искаше отново да вижда противния бял тип.
Смяташе да влезе в бара по-нататък по улицата, особено след като започна да вали. Фалшивата му карта за самоличност беше направена майсторски, но не желаеше никой да го види отблизо. Щом убиеше човека, всеки евентуален свидетел би казал, че нападателят е бил млад чернокож мъж в кожено яке. А такива имаше в половината шибан град.