Халид съзнаваше, че дългът към баща му е изплатен, а самият той сега е задължен на кралското семейство на Абу Даби, отговорност, на която гледаше сериозно, не само като министър на петрола, но и като специален член на фамилията. И именно в последното си качество той бе организирал този лов — не за да си позволи да се отдаде за един следобед на най-голямата си страст, а като демонстрация.
— Господа — извика Халид през широкото си рамо, докато милваше гърдите на ловния сокол. — Защо не дойдете при мен, за да виждате по-добре?
Двайсетината мъже станаха, хвърлиха на столовете измачканите ленени кърпи за хранене и учтиво се усмихнаха на прощалните забележки на съпругите и приятелките си. Министърът на петрола на Ажман трябваше да бъде вдигнат от мястото си от двама мускулести придружители. Хасан бен Руфти тежеше най-малко двеста и петдесет килограма. Тялото му представляваше безформена издута маса. Вратът му беше скрит под няколко пласта тлъстини, които висяха от брадичката като гуша на бивол. Ръцете му приличаха на надути до пръсване хирургични ръкавици и въпреки смуглия тен кожата му беше избеляла от вътрешното налягане на мастната тъкан. Потта и тлъстините му придаваха лъскавината на личинка. Докато Руфти с усилие вървеше по пясъка, туловището му се тресеше като желе.
Халид забеляза, че психопатът Абу Алам, любимецът на Руфти, не присъства на лова. Информаторите му бяха казали, че Алам ще отсъства от страната известно време. Тъй като шпионската мрежа на Халид беше най-добрата в Европа и въпреки това не успя да намери родения във Франция алжирец, който се представяше за мюсюлманин фанатик, той подозираше, че Алам е в Съединените щати.
Докато мъжете се приближаваха, Халид вдигна ръка да им направи знак да спрат на петстотин метра от него. Ако дойдеха по-близо, щяха да смутят сокола.
Сахара беше взета от малка и отгледана на ръка, много преди да смени перата си и да се научи да лети. Халид имаше няколко ловни птици, повечето неопитомени соколи, взети като големи, които се поддаваха по-трудно на дресиране, но Сахара беше любимката му не само заради смелото и сърце и безкрайна вярност, но и защото беше първият сокол, който Халид обучи след завръщането си от Европа. Макар че остаряваше и вече беше твърде стара за лов, Сахара все още заемаше специално място в сърцето му.
На стотина метра навътре в пустинята, под тънката сянка на изсъхнало дърво, двама помощника чакаха до голяма клетка от пластмаса и стомана. Вътре имаше огромна дропла със сиво тяло с черни ивици на широкия гръб. Птицата беше европейска, докарана в Близкия изток специално за лова, и беше много по-голяма от събратята си в Персийския залив. Размахът на крилете и достигаше почти два метра.
— За да знаете какво да очаквате — обърна се Халид към гостите си на английски, тъй като присъстваха и неколцина западняци, — когато дам знак на хората до клетката, те ще пуснат плячката, която ще полети право към нас. Не се плашете от размерите й. Тя няма да стигне до нас. Готови ли сте?
Всички кимнаха нетърпеливо. Може и да бяха забравили част от традициите си, но в жилите им все още пламтеше искрата на скитниците прадеди. Тя личеше в очите им и бдително изправените им глави и рамене. Богатството не бе заличило напълно историческото наследство, което стотиците поколения, живеещи в пустинята, бяха завинаги оставили в духа им.
Халид отмести поглед и видя, че Хасан бен Руфти изглежда отегчен. Свинските му очички се стрелкаха към храната, останала на масата.
Никой не видя сигнала, защото беше само леко потрепване на китката, но клетката изведнъж се отвори и от нея излетя грамадна птица, която се извиси над пустинята с огромните си, широко разперени криле. Излитането и вдигна прахоляк, който се издигна на четири-пет метра. Въпреки размерите и всички разбраха, че ловът няма да е надпревара, защото бързината на сокола беше легендарна, а дроплата летеше тромаво във въздуха като претоварен самолет.
Птицата не видя неподвижните хора или предпочете да не им обърне внимание в стремежа си да избяга от клетката. Тя полетя право към Халид и сокола, кацнал на ръката му. Худари бе измислил система да маха качулката на Сахара и да я освобождава от каишките с едно-единствено движение, за да може да се възхищава на бързината, с която тя съзираше мишената и излиташе да я преследва. По-бързо, отколкото можеше да реагира което и да е човешко същество, соколът видя дроплата и хвръкна.