— Какво има? — нежно прошепна той и я прегърна.
— Не мога да остана — отвърна тя и се освободи от прегръдката му. — Не трябва да ме намерят тук, когато полицията пристигне.
Изтича навън, тръшвайки вратата с окончателност, която причини на Мърсър много повече болка от раната в рамото.
Анкъридж, Аляска
Иван Кериков трясна телефона толкова силно, че вилката се разцепи. Двете половини останаха да се държат само на жичките. Той все още не бе дал воля на гнева си, затова грабна телефона от масата и го запокити към стената на хотелския апартамент. Апаратът се разпадна от удара в твърдата дъбова ламперия. Кериков започна да крачи налудничаво из стаята, като тъпчеше ядно остатъците от телефона и ги набиваше в килима, докато усети, че парчетата се забиват в петата през обувката. Дишането и сърдечният му ритъм се бяха учестили, а по голямото му чело бяха избили блестящи капки пот.
Той се обърна и погледна през прозореца най-големия град в Аляска. Апартаментът му беше един етаж под стаята на капитан Кук в „Холидей Ин“, безспорно най-хубавия хотел в Анкъридж. Кериков беше там само от няколко часа, след като се върна от разпита на Хауард Смол в Калифорния, и нямаше време да забележи гледката на заснежената планинска верига Брукс и очертанията на връх Маккинли, показващ се от облаците. Между града и планините се виждаха широките черни ленти на военновъздушната база „Елмендорф“.
Когато влезе в стаята, той видя самолетите АУАКС, излитащи от базата. Отличителните им антени с формата на сателитни чинии бяха прилепнали към гърбовете им, сякаш бяха закъсняло хрумване на някой инженер. Гледайки дирята от мазен пушек, която единият оставяше в небето, Кериков се запита защо американците си правят труда, след като не бе останало нищо за шпиониране.
Той спря и се вторачи в следобедния пейзаж, като се съсредоточи върху дишането си, проясни съзнанието си и се опита да овладее емоциите си, но без особен успех. Знаеше, че току-що е преживял „епизод“, както ги наричаше, период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си и съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези обикновено белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго. Когато започнаха по време на мисията му като агент на КГБ в Афганистан, „епизодите“ продължаваха само част от секундата и се случваха на два-три месеца.
Тогава той реши, че се дължат на стреса от борбата на най-мръсния фронт във война, в която няма победител. В края на войната той губеше паметта си по цели дни и понякога идваше в съзнание в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши. След като конфликтът приключи и Съветският съюз изтегли войските си също така позорно, както американците се оттеглиха от Сайгон, Кериков нямаше пристъпи в продължение на няколко години. Дори спомените за тези случки избледняха. Но в края на осемдесетте и в началото на деветдесетте години на XX век се появиха отново. Безполезността на кариерата му в КГБ стана очевидна, докато един по един съветските сателити се отделиха и се ориентираха към Запада, а любимата му родина изчезна под капиталистическите вълни. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха показателно. В края на деветдесетте години по време на сляпата ярост на Кериков умираха хора. Той се бе събудил от поредния епизод през последния си месец в Русия и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка. Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Кериков не си спомняше да ги е убил, нито как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал.
Съзнавайки, че току-що се е върнал от дълбоко скрито в съзнанието му кътче на насилие, той се обърна рязко, за да види дали необузданата му ярост не е станала причина за още една смърт. Гостът му, слаб, млад учен в черни джинси и поло, се бе вторачил в него през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумението от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.
Иван Кериков прикри облекчението си, че вижда жив младия американец, като отново прекоси стаята и наля три пръста шотландско уиски в дебела стъклена чаша. Той ненавиждаше леда и го изпи чисто. Огнената течност опари и раздра стомаха му като нокти на хищник. Кериков внимателно остави чашата на масичката за кафе, точно в средата на влажното кръгче от излят алкохол върху стъклената повърхност. Ритуалът беше жест на организираност, която обаче беше непостижима за съзнанието му.