Той застана над младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце на гърдите. Гласът му беше спокоен и монотонен, а бурните чувства временно овладени зад невъзмутимата фасада.
— Поради некомпетентността на други задачата ти току-що стана много по-трудна.
Тед Моси не каза нищо. Седеше на ръба на креслото като уплашена птица, която се готви да излети.
— Обади се човекът ми във Вашингтон. — Кериков кимна по посока на строшения телефон. — Направени са два неуспешни опита да се спре враг, който сега ще премине в атака. Познавам го добре и знам, че единственият шанс да го победим, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до четирийсет и осем часа, инак може да бъдем принудени да зарежем проекта.
— Не! — Гневът в гласа на Моси зареди с енергия хилавото му тяло. Тесните му рамене се повдигнаха и меката плът на брадичката му се втърди.
Лицето му бе оформено като пика. Заострената брадичка представляваше върхът, а закръглените бузи — овалната долна част. Той нямаше скули, затова лицето му се скосяваше от само себе си. Единствено малкият нос добавяше някаква характерност. Очилата му бяха закачени зад големите уши, които бяха почти скрити от правите, провиснали руси коси. Лицето му беше осеяно с червени петна — пубертетско акне, което със смущаваща ожесточеност го бе последвало в началото на съзряването. Но Кериков не бе наел Тед Моси заради външния му вид, Бе го привлякъл към „Ладията на Харон“, защото двайсет и осем годишният мъж беше виртуоз с компютрите.
Теди Моси можеше да локализира дефектите в една програма, докато същевременно пишеше друга, като под всяка от бързите му ръце имаше клавиатура. Очите му се местеха между екраните толкова бързо, че можеха да се слеят в един хомогенен образ. Моси бе създал първите генератори 3Д, използвани в най-новото поколение видеоигри, а програмата, която бе изобразил като геометричен водопад от информация, беше толкова авангардна, че можеше да се използва едва когато скоростта на компютрите се увеличеше сто пъти.
Но у Тед Моси имаше и нещо друго, което привлече Кериков и го накара да го избере сред останалите компютърни гении, каквито Съединените щати произвеждаха в обезпокоителен брой. Макар че и другите кандидати притежаваха уменията, необходими на Кериков, единствено Моси имаше елемента, който го правеше лесен за вербуване. Тед беше яростен защитник на околната среда, екотерорист, и използваше знанията си за компютрите, за да предизвиква хаос в дървопреработвателната промишленост, минно-геоложки концерни и тежките индустрии. Докато повечето природозащитници бяха по-доволни от рекламата, отколкото от резултатите от дейността си, Моси предпочиташе да работи в сянка, да унищожава компютърни системи и да причинява щети за милиони долари на онези, които смяташе, че съсипват планетата. След като Кериков се свърза с него и набързо описа принципа на „Ладията на Харон“, младият американец почти се молеше да бъде включен в проекта.
— Няма да позволя това да се случи — гневно заяви Тед. — Задачата е твърде важна. Мога да я изпълня за четирийсет и осем часа. Няма проблем.
Кериков долови перченето в гласа му. Той не се нуждаеше от празни уверения, а искаше истината, затова заговори обвинително.
— Три дни не трябва да работиш в пристанището за танкери, а ще си ми нужен там след два. Как ще се справиш?
— Лесно. Веднага след като получих работа като програмист в „Алиеска“, аз вкарах в системата им вирус, който ще изключи всички работни станции от централния компютър. Никой няма да може да използва компютъра си. Мога да пусна вируса от моята система вкъщи и да блокирам всички компютри по петролопровода в Аляска. През последните няколко месеца те се обръщаха към мен като към местен техен експерт, затова ще ме повикат да оправя системата. — Заговореше ли за компютри, Тед придобиваше авторитет, който прикриваше физическите му недостатъци.
— Няма ли да разберат, че някой извън пристанището е проникнал в системата им?
Моси поклати глава в отговор на тази обида за способностите му.
— Изтрих тяхната част от антивирусната програма. Няма да намерят следи от външно проникване.
— В такъв случай можеш ли да въведеш първоначалната ми програма в техния централен компютър от персоналния си компютър? — попита Кериков. Не разбираше тънкостите на хакерството, но въпреки това се надяваше да избегне риска за сигурността, изпращайки Тед в пристанището за танкери „Алиеска“.
— Вече ти казах — въздъхна Моси. — Програмата ти е била скрита в харддиска на компютъра по време на пренастройването през 1986 година. Когато я е въвел в централния компютър, програмистът ти е направил невъзможно да бъде активирана от друго място, освен от главната компютърна зала във Валдиз. Така никой няма да попадне на нея, когато включи главното меню, или да я намери, като проникне в системата. Направил я е невъзможна за откриване и същевременно много трудна за достъп. Моята търсачка е детска игра в сравнение със защитата, която твоят човек е инсталирал в системата.