Кериков разбра, че няма друг избор, освен да вкара Моси в компютърната зала във Валдиз, за да въведе програмите, инсталирани преди десетилетие от един от най-добрите му агенти. Компютърният саботаж беше единственият действащ елемент на операция „Ладията на Харон“, осъществен преди разпадането на Съветския съюз. Оттам насетне всичко беше лично дело на Кериков с финансовата подкрепа на Хасан бен Руфти и други хора. Трябваха му само компютърните кодове, за да открадне операцията на бившето КГБ.
— Кога ще можеш да блокираш компютрите и да отидеш на пристанището? — попита Кериков, предвкусвайки победата. Филип Мърсър можеше и да е жив, но нямаше да бъде в състояние да направи нищо, за да му попречи, след като контролната програма бъдеше заредена.
— Около четири часа след като се върна в апартамента си във Валдиз. Щом блокирам системата, те ще ме повикат след няколко минути. След това за няколко часа ще стартирам твоята програма.
— Отлично. Искам довечера да се върнеш във Валдиз, но не блокирай компютрите, докато не ти се обадя. Закъснението не трябва да е повече от двайсет и четири часа, най-много трийсет и шест. Ясно ли е?
— Да, но защо да чакаме?
— Вкарването на моята компютърна програма е само един етап от операцията. Има и други, за които ти не знаеш. Трябва да се уверя, че всичко е на мястото си, преди да превземем системата. — Кериков не беше свикнал да обяснява заповедите си.
Той не изчака Моси да излезе и отиде в спалнята. Дериватът там беше единственият работещ телефон в хотелския апартамент. Докато набираше вътрешната линия, за да се свърже с Абу Алам, Кериков прерови джоба на панталона си, търсейки цигарите и запалката си.
— Да — отговори Алам.
— Тръгваме след два часа. Възникна леко усложнение. Хората във Вашингтон се провалиха.
— Мърсър е жив? — Въпреки психическата си лабилност, Алам бе запазил достатъчно професионализъм, за да задава правилните въпроси.
— Да. Вместо да опитаме отново, реших да го примамя в Аляска и да го изпратя за зелен хайвер. По-късно може да се погрижим за него. За да се уверим, че ще дойде, трябва да се върнем в Хомер. Зареди с гориво колата. Ще се срещнем във фоайето. — Кериков погледна часовника си и добави: — В десет.
— Да бъдем ли въоръжени? — Дори Алам изпитваше известно уважение към американската полиция и пътуваше с любимата си полуавтоматична пушка „СПАС — 12“ само когато се налагаше.
— Да. Ще вземем моите хора. — Кериков се нуждаеше от по-стабилните ръце на двамата си германски телохранители освен от арабите убийци на Алам. Бившите агенти на ЩАЗИ бяха объркали разпита на рибаря и сина му, но инак бяха добре обучени и дисциплинирани, а задачата довечера изискваше професионализма им. Той прекъсна връзката и веднага набра друг номер.
— В момента не мога да говоря. Все още товарим — лаконично отговори гласът и после човекът затвори.
Кериков се вторачи за миг в телефона, но тъй като се бе обадил, за да разбере какво е положението, остана доволен. После набра друг номер, без да го е грижа за часовата разлика, нито че ще събуди мъжа от отсрещния край на линията.
— Ало — чу се сънен глас след няколко позвънявания.
— Отново се провали. Мърсър е жив.
— Не е възможно. Изпратих най-добрия си човек. Никога не ме е разочаровал.
— Една от старите ми свръзки във Вашингтон току-що ми се обади от улицата на Мърсър. Каза, че видял Мърсър да разговаря със самия Ричард Хена.
— Участваше ли и някой друг?
— Какво значение има? Мърсър е жив, а ти ме разочарова за втори път. Некадърността ти е нетърпима.
— Утре ще бъде мъртъв, дори ако трябва аз да го убия.
— Не ставай глупав — изкрещя Кериков. — Сега го пазят агенти на ФБР. Единственият начин да му попречим е да го примамим в Аляска, където аз лично ще се погрижа за него. Имам стари сметки за уреждане.
— Какво искаш да направя?
— Засега нищо. Всичко уредено ли е с Руфти?
— Вечерта говорих с него. Каза, че Халид Ал-Худари се държи подозрително, но ме увери, че е готов да действа, преди Худари да осъзнае колко реална е заплахата за кралското семейство.