Той бе отправил трудно предизвикателство към нацията, но народът беше готов да го приеме. Хората бяха въодушевени от същите оптимистични надежди, каквито президентът Кенеди бе внушил, когато обеща да изпрати човек на Луната. Природозащитниците виждаха края на хищническото унищожаване на околната среда, дължащо се на пагубното разхищение при употребата на твърдите горива. Икономистите бяха единодушни, че преходният период ще бъде труден, но забраната на вноса на петрол ще сложи край на дългогодишния дисбаланс в търговията. Технократите с нетърпение очакваха новата технология, която щеше да освободи Америка от зависимостта и от петрола. А Държавният департамент се вълнуваше от премахването на най-силния дипломатически коз на Близкия изток — заплахата от поредно петролно ембарго.
До осъществяването на плана оставаха няколко седмици, когато политическата реалност надигна грозната си глава.
Седемте най-големи петролни компании в света, известни с името „Седемте сестри“, притежаваха повече икономическа мощ от множество индустриални страни. Те знаеха, че най-големият им пазар скоро ще изчезне, и започнаха да упражняват огромното си влияние. В опит, граничещ с икономическо изнудване, „Седемте сестри“ започнаха да повишават цената на бензина, която стана почти двойна. А след това тихомълком дадоха да се разбере, че цените ще продължат да се вдигат, ако не бъдат направени някои отстъпки. Президентът беше реалист и знаеше, че петролните гиганти могат да тласнат надолу световната икономика в спирала, пред която Голямата депресия би приличала на разцвет.
Той се възползва от политическото си влияние и услугите, които бе получавал като сенатор, и обещавайки, че до края на мандата си ще се отплати, упражни натиск върху Конгреса да отворят Националния полярен природен резерват за експлоатация на петрол. Милионите акри девствена тундра по северното крайбрежие на Аляска на изток от залива Прудо бяха последният източник на петрол в страната и една от най-крехките екосистеми на планетата. Известно беше, че в Полярния резерват има много по-големи петролни залежи от откритите в Прудо, и това беше наградата, която „Седемте сестри“ искаха за съдействието си. Президентът им я бе осигурил. Законопроектът тихомълком бе пъхнат между другите предложения няколко минути преди приемането му. Така бяха избегнати дебатите в залата. Лобистите на защитниците на околната среда разбраха много късно какво става.
Загрижеността за екологичното равновесие винаги бе предотвратявала предишните опити резерватът да бъде отворен за експлоатация. Президентът обаче нямаше друг избор, освен да я пренебрегне, съзнавайки, че е предпочел по-малката от двете злини. Знаеше, че каквито и предпазни мерки да вземат петролните компании в надпреварата си да се възползват от новия източник на суров петрол, земята ще бъде съсипана завинаги. Но освен това смяташе, че платената цена ще бъде малка, ако новата енергийна политика доведе до по-чист живот за останалата част от страната и света.
Той не очакваше ожесточения протест, когато нацията научи за сделката. За един ден сякаш всеки гражданин стана защитник на Националния полярен природен резерват. Хора, които не можеха да намерят Аляска на картата, изведнъж започнаха да бълват статистически данни за щетите от експлоатацията на петрола върху дивата пустош. Изневиделица се появиха плакати, тениски и коментарни предавания. Полярната лисица и полярната мечка се превърнаха в медийни звезди. В ефира се излъчваха безкрайни предавания, описващи тежкото им положение. Нощ подир нощ на телевизионните екрани препускаха стада северни елени, а коментатори със сериозен тон обясняваха как животните почти ще изчезнат осемнайсет месеца след като заработи първата петролна сонда. Хората бяха възмутени и след изявлението на президента бяха създадени десетки групи на природозащитници.
Навсякъде избухнаха бойкоти срещу петролните компании, на които бе даден лиценз да извършват сондирането. „Петромакс“ заведе дело срещу няколко от природозащитните организации, включително „Грийнпийс“, за организиране на протести. „Грийнпийс“ очакваше нетърпеливо вниманието на медиите, което щеше да предизвика предстоящият съдебен процес. Те искаха да изпратят кораба си „Рейнбоу Уориър III“ в пролива Принц Уилям в знак на възмущение, но плавателният съд се намираше в Южния Тих океан, за да протестира срещу последните ядрени опити на французите.