Бе се опитал да научи на това и хората си, но малцина го разбираха. Вярно, някои се присъединяваха към него, когато плуваше в субарктичните води или вървеше в нажежената пустиня, но го правеха като изпитание на волята, а не заради общуването с природата. За тях това беше начин да докажат, че могат да издържат на най-тежките природни условия. Изправяха се срещу стихиите не като васали, а като равни. Докато той смяташе, че действията му са най-висшата форма на преклонение. Да се изправи пред силата на природата, означаваше да застане пред самия Бог.
Единственият човек, който го разбираше, беше Аги. Тя споделяше отношението му към природата. Разбиващите се вълни в уединен бряг по време на зимна буря или проливният дъжд бяха силите, които Аги оценяваше. Тя вярваше, че тези неща са най-висшият израз на съвършенство. Нека другите стоят със страхопочитание пред картина на Пикасо или пред фреските в Сикстинската капела. Това бяха произведения на човека и следователно опетнени още при създаването си. Те бледнееха пред съвършената красота на тропическия залез или на кораловия риф. Аги се съгласяваше с думите му, че човечеството се е променило толкова много и се е превърнало в опасност за планетата. Не противоречеше на твърденията му, че ако краят на съществуването ни е цената, която трябва да платим, за да спасим земята, тогава трябва да го сторим.
Телефонът иззвъня тихо, но мъжете в роувъра се стреснаха от звука, макар че го чакаха от два часа. Не беше необходимо да отговарят. Съгледвачът вече бе затворил, бе напуснал позицията си на най-високата точка на прохода Томпсън и се връщаше във Валдиз. Те слязоха мълчаливо от джипа и се протегнаха, за да разкършат телата си от продължителното седене. Шофьорът отвори задната врата, където бяха наредени червени пластмасови туби по пет галона, натоварени във Валдиз. Тубите тежаха по седемнайсет килограма и всеки взе по две, но само шофьорът не залитна от товара си.
Бурята ги връхлетя безпощадно. Снежната виелица и вятърът блъскаха тримата, докато прекосяваха парка и се отправяха към разклона за магистрала „Ричардсън“. Бяха избрали мястото по две причини. Това беше най-стръмната част на склона от върха на прохода и пътят завиваше рязко край стръмния бряг на река Тейкел, намираща се седем и половина метра по-надолу.
Действията им бяха добре обмислени и извършени прецизно. Обаждането на поста потвърди, че цистерната на „Петромакс“ току-що е стигнала до най-високата точка на прохода Томпсън и няма други превозни средства, движещи се в тяхната посока. Мъжете изляха тубите с вода на шосето, което скоро се покри с тънък слой невидим лед. Само това обаче не можеше да гарантира, че цистерната ще се плъзне и ще стане неуправляема, затова преди да се появи камионът, трябваше да се върнат в роувъра.
— По-живо — подкани ги шофьорът, макар да знаеше от подготвителните тренировки, че разполагат с още няколко минути.
Водата потече за миг по наклонения път, после започна да замръзва и забави движението си. Тримата забързаха към джипа. Шофьорът седна зад волана и включи на скорост. Двамата му спътници измърмориха нещо за времето и изтръскаха връхните си дрехи, но на младежките им лица бе изписано детинско напрежение на очакване. Бяха сторили пакост и се бяха измъкнали безнаказано. За тях всичко беше игра.
Шофьорът, който беше петнайсет години по-голям и много по-умен, знаеше какъв е залогът. Той разбираше напълно какво бяха сторили и искаше да го правят по-често.
Брок Холт стигна до най-високата точка на прохода и смени скоростите. През последните шест години бе минавал често по този маршрут и знаеше, че не е необходимо да превключва още два километра, докато пътят започнеше да се спуска в пролома. Бурята се бе усилила, откакто бе тръгнал от Валдиз, но все още не беше достатъчно силна, за да го обезпокои. Той хвана волана с едната си ръка и извади дъвка от пакетчето, което бе сложил на поставката между седалките. Брадатите му челюсти подскачаха ритмично, докато дъвчеше и мънкаше думите на песента, разнасяща се от стереоуредбата. Дигиталният часовник на таблото показа, че може би ще пристигне в Анкъридж навреме, за да види края на любимия си сериал на малкия черно-бял телевизор в кабинета на Ханк Келсо. Наклонът започна. Брок смени скоростите. Воланът беше като живо същество, което се въртеше и извиваше в ръцете му, докато той изкарваше цистерната от прохода Томпсън. Пътят стана по-стръмен и Брок намали скоростта, предпазливо управлявайки камиона. Когато предните колела стигнаха до невидимия лед, той караше бавно и успя да овладее лекото занасяне, но заледената площ беше много по-голяма, отколкото очакваше.