Тъй като водоизместимостта му беше четири и половина метра вода, „Надежда“ не можеше да бъде завързан на пристана около град Валдиз. Корабът бе хвърлил котва на неколкостотин метра от брега и беше най-големият плавателен съд в пролива Принц Уилям, като се изключи постоянната върволица от танкери, които минаваха през залива. „Надежда“ се приближи до брега само веднъж, откакто бе пристигнал в пролива, за да разтовари единия рейнджроувър на пристанището.
Позицията на кораба даде на Ян Верховен няколко минути, за да огледа госта, когото караха с гумена лодка „Зодиак“ на борда на „Надежда“. Въпреки яркото слънце въздухът беше студен. Полярният фронт държеше в хватката си цяла Аляска и температурата бе спаднала с двайсет градуса под обичайната. Местните жители твърдяха, че тази зима е най-лютата от двайсет и пет години, а беше едва средата на октомври. Двамата мъже, които караха „Зодиак“, се бяха прегърбили срещу смразяващия вятър, който духаше в пролива. Бяха сложили качулките на дъждобраните на главите си, но пътникът явно не забелязваше суровите климатични условия. Той седеше стоически в средата на надуваемата лодка. Раменете и главата му бяха изправени. Дори не си беше сложил шапка, за да запази телесната си топлина. Верховен ясно виждаше прошарената му късо подстригана коса.
Ян се бе изправял срещу природата много пъти през живота си, винаги търсейки по-близък контакт с нея, но човекът в лодката идваше не за да изпита силата й, а да я покори. Дори от разстояние Верховен ясно видя арогантността му. Мъжът очевидно не изпитваше нищо към природата — нито благодарност за нежните и милувки, нито страхопочитание към лютите и бури — и сякаш презираше студа. Ян почувства омраза към него.
Откакто се помнеше, Верховен винаги бе обичал света около себе си — не градовете, магистралите и изкуствените канали в родната му Холандия, а природата, вятъра, океаните и земята. Като малък, той прекарваше часове, захласнат в движението на облаците, преминаващи над двора на дома му. За него нямаше нищо по-съвършено от земята, на която живееше. Беше деветгодишен, когато разбра, че този земя е създадена от хората.
Тогава научи, че цялата му страна е открадната от Северно море. Учителите му гордо обясняваха, че земята е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Учителят каза, че това е чудо на човешката изобретателност и непримирим дух.
Младият Ян гледаше на създаването на Холандия като на умишлена кражба. Как беше възможно нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност. Смяташе, че холандците нямат право да вършат онова, което бяха направили. Природата не бе могла да ги спре и да защити равновесието си, докато човечеството я погубва.
И в същия ден посвети живота си на борбата да възстанови равновесието в полза на природата и да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата. Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникващото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана активист в колежа в началото на осемдесетте години на XX век, докато изучаваше опазване на околната среда. Младостта му беше изпълнени със сблъсъци с полицията, атаки със сълзотворен газ, среднощни дебати и печатане на нелегални вестници.
Верховен защити докторат по-скоро от желание да бъде сред бунтуващите се студенти, отколкото поради друга причина. Нямаше съмнение, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, и ще продължи със смесицата от природозащитна активност и насилие. Преди четири години го бяха изхвърлили от академичните среди, защото разпалените му призиви ставаха твърде радикални дори за либералните научни кръгове в Европа. Верховен вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в ПАПС. Ако бе продължил да преподава, нямаше да има време да създаде организацията, която в момента беше на път да засенчи „Грийнпийс“ като най-активната природозащитна организация в света.
„Зодиак“ се приближаваше към „Надежда“. Лъскавият и гумен корпус пореше водите с бързината на една от множеството видри, обитаващи пролива. Мислите на Верховен отново се насочиха към човека, който идваше да разговаря с него.