— А, не.
— Е, добре тогава, нося ти закуската.
— На острова ли сме?
— В Санди Хук, Ню Джързи.
— Къде са останалите?
— Къде?
— На острова — рече Лайла.
Федър не знаеше за какво говори тя, но нещо му подсказваше да не я пита.
— Не сме на остров, до малък нос сме. Няма никой, поне в тази част. Наоколо се търкалят само боклуци.
— Знаеш за какво говоря — настоя Лайла.
Той усети, че положението ще се усложни. Ако отхвърлеше думите й, тя щеше да отхвърли него. Само това оставаше! Лайла се опитваше да стигне до него. Федър трябваше да измине своята част от пътя.
— Всъщност доста прилича на остров — каза той.
— Ще дойде Ричард.
— Райгъл ли?
Лайла не отговори. Федър предположи, че наистина става дума за Райгъл. Не познаваше друг Ричард.
— Райгъл каза, че отива в Кънетикът да продаде яхтата си — обясни Федър. — Сега сме в Ню Джързи и не вярвам да дойде насам.
— Е, готова съм — каза Лайла.
— Хубаво. Много хубаво. Ще изляза да купя нещо за ядене. Искаш ли да се поразходиш с мен?
— Не.
— Добре. Почивай си на спокойствие.
Федър излезе и затвори вратата зад себе си.
Готова за какво, недоумяваше той, докато влизаше в главната кабина. Всички искат да ти наложат собствения си филм. Все едно да разговаряш с религиозен фанатик. Не можеш да спориш с нея, трябва само да намериш някаква допирна точка. Разбира се, Лайла вече се чувствуваше по-добре, но беше много далече от пълното възстановяване.
Не беше сигурен дали е безопасно да я остави сама. Нямаше обаче друг избор. Въпреки всичко беше по-безопасно, отколкото на брега, където тя можеше да реши да разговаря с хората от другите яхти. Един Господ знае какво ще се случи тогава.
Според картата съвсем близо до брега минаваше шосе и там на автостоп Федър можеше да стигне в Хайландс ъв Нейвсинк, градче на три мили на юг, където сигурно щеше да намери магазин.
Извади портфейла си от малкото чекмедже, напълни го с двайсетачки и взе от шкафчето до масата две платнени торби за покупките. Каза довиждане на Лайла, слезе от палубата в лодката и загреба към брега.
Плажната ивица бе покрита със ситен сивкав пясък. Стъпи върху него, издърпа лодката далеч от водата и я завърза за стърчаща от голям стълб желязна пръчка. Боклукът, който беше забелязал още от яхтата, се търкаляше навсякъде. Федър се загледа в него, докато вървеше към шосето — стъклени бутилки, многобройни избелели от водата парчета дърво със заоблени ъгли и краища, стелка от обувка, очукана кутия от бира „Будвайзер“, някакви стари възглавници и дървено локомотивче играчка.
Зачуди се дали няма да попадне на кукла като онази в ръцете на Лайла, но не видя.
Малко по-нататък се търкаляше пластмасова чашка за кафе, после още една, още обгорели дъски с ръждясали стоманени пирони, които трябваше да прескача. Всичко изглеждаше овехтяло и избеляло. Като че ли беше довлечено от водата, а не изхвърлено от туристи. Мястото беше прекалено неприветливо за туристи. Странно как можеше да е толкова близо до Манхатън и същевременно да изглежда така отдалечено и провинциално. Дори „провинциално“ не беше точната дума. Освен че беше изоставена, местността не се отличаваше с нищо особено. Виждаха се само останки от най-различни неща. И от растителността имаше само остатъци.
Зад боклуците растяха някакви вечнозелени храсти, които приличаха на тисове или хвойна. По други храсти се мяркаха само отделни червени листа. Още по-нататък имаше различни видове блатни треви — повечето бяха пожълтели, но тук-таме все пак се зеленееха. Изглеждаха чисти и крехки като праисторически растения.
В далечния край на блатото до изоставения дневен фар стоеше бяла чапла.
Федър намери шосето по указанията в картата — добре асфалтирано, чисто, запустяло. Беше му приятно да се поразтъпче.
Смрадликата тъкмо беше почнала да почервенява.
Още един път. Колко ли вече бе извървял?
Октомври беше подходящ месец за пътуване на автостоп.
Федър тръгна към шосето с дървета и храсти от двете страни, някак изненадан, че се е озовал точно тук. Динамично.
Лайла говореше. Това беше постижение. Показваше, че Федър е на верен път.
Думите й за острова и Райгъл не звучаха много смислено, но с времето всичко щеше да си дойде на мястото. Важното беше да не пресилва нещата, за да не се получи противопоставяне. Щеше да е любопитно човек като Лайла да се изпрати на лечение в Самоа, но нямаше как. Лошото при лудостта е, че тя е извън всякаква култура. Тя е култура сама за себе си. Притежава собствена действителност, която нито една друга култура не е в състояние да забележи. Точно тук трябва да се постигне примирение. Не беше изключено културата на Лайла да се справи с положението сама, ако през следващите няколко дни Федър я оставеше на мира.