Метафизиката на Качеството посочва, че докато се ограничава в субектно-обектния метафизичен светоглед, психиатрията неизбежно ще търси изход от лудостта в моделите, а не в мистичното. Точно както индианците чоктоу не различават синьото от зеленото или говорещите хинди не различават леда от снега, съвременната психология не може да отдели действителността, вместена в модели, от действителността без модели и затова не разграничава лудите от мистиците. Те й изглеждат еднакви.
Когато в един от диалозите си Сократ казва: „Велика благодат може да дойде при нас чрез лудостта, при условие че лудостта е божи дар“, психиатрите не разбират за какво точно говори той. Или когато същото отношение проличава в израза „Не е сам“, който означава „Не е сам, а е с Бога“, те пренебрегват израза, понеже се коренял в невежеството и суеверието.
Ето още една проява на „ефекта на Кливландското пристанище“, при който не виждаш онова, което не търсиш, защото вгледаме ли се в досегашната ни култура, веднага ще съзрем връзките между разбирането на лудостта и разбирането на религията. Метафизиката на Качеството може да обясни дори представата за лудостта като „обладание от дявола“ със стремежа на низшия биологичен модел — „дявола“, да превъзмогне по-висшия модел — съобразяването с културните схващания.
Според Метафизиката на Качеството обичайните подходи към лудостта — приспособяването към културните модели и изолирането в психиатрия — не са единственият изход. Другото решение е да премахнем всички статични модели, ненормални и нормални, за да намерим независимата от тях основа на действителността — Динамичното Качество. Метафизиката на Качеството смята за безнравствено нормалните да налагат принудително културата си, като потискат Динамичните пориви, водещи до лудост, защото в такъв случай низшата еволюционна форма се стреми да погълне висшата. Статичните социални и интелектуални модели са само междинни еволюционни звена. Те са добри слуги на живота, но ако им позволим да станат господари, го унищожават.
Тази теория предлага решения на някои загадки в сегашното лечение на лудостта. Така например лекарите знаят, че шоковата терапия е „ефикасна“, но никой не знае защо.
Метафизиката на Качеството дава обяснение. Шоковата терапия е ценна не защото връща лудия към нормалните културни модели. Тя не постига това. Ценна е, защото разрушава всички модели, и личните, и на културата, и оставя пациента временно в Динамично състояние. Шокът само засилва ефекта от онова, което бихме постигнали, ако ударим силно болния по главата с бейзболен стик. Пациентът просто изпада в безсъзнание. Всъщност Уго Черлети разработва методиката на шоковата терапия точно за да постигне ефекта от удара по главата, като избегне риска от повреда на черепа.
Но в субектно-обектните теории не се отчита обстоятелството, че това състояние на безчувственост без никакви модели е ценно за съществуването. След като пациентът изпадне в него, психиатрите, разбира се, не знаят какво да правят и затова пациентът често пак се връща към лудостта и трябва отново и отново да бъде докарван до състояние на безчувственост. Понякога обаче той изживява за миг мъдростта на дзен, вижда колко са повърхностни и личните му модели, и моделите на културата, разбира, че едните ден след ден му носят електрошокове, а другите го освобождават от плена в психиатричното заведение, и взема мъдрото мистично решение да се измъкне на всяка цена.
Ориентираната към ценностите метафизика обяснява още една загадка в лечението на лудостта — значението на спокойствието, тишината и уединението, векове наред основното лечение за психичноболните. Те са оставяни на мира. По ирония на съдбата на психиатрите и лекарите не се признава точно това, с което се справят най-добре. Може би се страхуват да не би някой войнствен журналист или друг реформатор да се появи и да извика: „Погледнете затворените тук нещастници, които няма с какво да се занимават. Това е нечовешко отношение.“ Ето защо за тази страна от лечението не се тръби много. Лекарите знаят, че е ефикасна, но няма как да я обосноват, защото в културата им е залегнало убеждението, че да не правиш нищо е равносилно на това да правиш нещо лошо.