Федър продължи да размишлява по въпроса, докато следваше извивките На пътя. Накрая видя знак, че се намира вече в Хорсшу Коув.
Забеляза, че яхтата му си е на мястото на завоя, но до нея бе спряла още една.
Обзе го съвсем не мистична тревога.
31.
Когато наближи, Федър видя, че е яхтата на Райгъл. Какво облекчение! Но нали Райгъл смяташе да поеме към Кънетикът? Какво правеше тук?
Тогава Федър се сети за думите на Лайла, че Райгъл ще дойде. Откъде пък знаеше това?
Федър отиде при лодката, сложи торбите с покупките вътре и почна да я отвързва от стоманения прът.
— Чакай! — долетя глас.
Обърна се и видя Райгъл изправен на палубата на яхтата си със свити на фуния длани.
— Идвам на брега — изкрещя Райгъл.
Федър престана да развързва въжето. Загледа се как Райгъл слиза в своята лодка. Не разбираше защо просто не го изчака да се качи в яхтата.
Проследи с поглед Райгъл, който гребеше в лодката краткото разстояние и бавно поглеждаше през рамо. Аристократичните му черти се открояваха все по-ясно. Усмихваше се. Когато стигна до плажа, Федър му помогна да издърпа лодката на пясъка.
— Реших да дойда на брега и да поговоря малко с тебе — каза Райгъл. Усмивката му беше официална, пресметната — типично адвокатска.
— Какво има? — попита Федър.
— Ами дошъл съм първо да прибера един малък дълг — обясни Райгъл. — Платих сметката ти на пристана.
— Боже! — възкликна Федър. — Съвсем забравих.
— Е, те не забравиха — каза Райгъл и извади от джоба си квитанция.
Докато Федър я разглеждаше и търсеше портфейла си, Райгъл подхвърли:
— Дадох им малко повече да ги накарам да млъкнат. Мислеха, че става дума за сделка с наркотици, и не искаха да се замесват. Веднага щом си тръгна, се успокоиха и забравиха за случката.
— Хубаво — каза Федър.
Райгъл пое парите от него и попита:
— Какво правиш?
— Тъкмо бях на пазар — каза Федър. — Продуктите трябва да ни стигнат поне до Атлантик Сити.
— О, чудесно — възкликна Ричард Райгъл.
Последва мълчание, лицето му се напрегна.
— Къде е Бил Капела? — заинтересува се Федър.
— Наложи му се да се върне.
— Много неприятно.
Райгъл сякаш го изчакваше да продължи, но Федър нямаше настроение за разговори. Нито един от двамата не продумваше и Райгъл видимо се изнерви.
— Защо не се поразходим малко? — предложи той. — Ето тук, по тази пътека.
— Ами разхождай се, ако искаш — обади се Федър. — Аз пък искам да се прибера на яхтата. Цял ден съм на крак.
— Ще ми се да обсъдим някои неща — настоя Райгъл.
— Какви например?
— Важни.
Райгъл винаги изглеждаше разтревожен от неща, за които всъщност не говореше, но сега явно беше много сериозно. Думите и жестовете му се разминаваха.
— Помниш ли какво говорихме за Лайла още в Кингстън?
— Да — отвърна Федър, — помня много добре.
Помъчи се да отговори безизразно, но все пак се получи саркастично.
— Оттогава думите ти не ми излизат от главата — каза Райгъл.
— Така ли?
— Все мисля за тях и бих искал да поговорим по-подробно, но тъй като не можем да го направим в присъствието на Лайла, си рекох, че ще е по-добре да се поразходим.
Федър сви рамене. Върза пак въжето на лодката към ръждясалия прът и двамата с Райгъл тръгнаха по страничната пътека.
В тази посока пътеката беше затрупана с трески, а по-нататък с дребни черни камъчета. От едната страна имаше знак, който Федър не бе забелязал преди: „М-во на вътрешните работи на САЩ“. Блатото със стария дневен фар изглеждаше същото, но бялата чапла бе изчезнала.
— Каза, че Лайла притежава качество, помниш ли? — подхвана Райгъл.
— Точно така.
— Имаш ли нещо против да ми обясниш как стигна до този извод?
„О, за Бога!“ — помисли Федър.
— Не беше извод — каза той, — беше усещане.
— И как стигна до него?
— Не съм „стигал“.
Продължиха мълчаливо да се разхождат. Райгъл беше стиснал юмруци. Беше напрегнато съсредоточен, сякаш се виждаше как мислите кръжат в главата му.
После каза раздразнено:
— И какво толкова има да се усеща?
— Качеството — отвърна Федър.
— О, не ставай смешен — ядоса се Райгъл.
Продължиха да се разхождат. Райгъл проговори:
— Каза ли ти нещо онази нощ? Затова ли смяташ, че притежава Качество? Нали знаеш, че е психичноболна?