Така катастрофата, бедствието, ядосало всички в началото, се превърна точно в това, което каза Капела. Всички преживяваха всъщност най-хубавите мигове в живота си. А бяха щастливи заради пространството.
Освен Райгъл, Капела и Федър в кръчмата нямаше почти никой. Помещението не беше голямо, в дъното имаше няколко малки маси за билярд, барът беше в средата точно срещу вратата, около него бяха струпани множество очукани масички. Нямаше никакви претенции за стил. И все пак човек се чувствуваше добре. Нищо не пречеше на собственото му пространство. Точно така. Просто кръчма, а не кръчма с велики идеи.
— Мисля, че е от пространството — рече той на Райгъл.
— Какво искаш да кажеш? — попита Райгъл.
— За пространството ли?
Райгъл го гледаше с присвити очи. Въпреки ярката раирана риза и плетената моряшка шапчица изглеждаше нещастен заради нещо, което премълчаваше. Може би крайната цел на пътуването му беше да продаде яхтата долу в Кънетикът.
За да не влиза в спор с Райгъл, Федър поде внимателно:
— Мисля, че с тези яхти печелим пространство, част от нищото, от празнотата… огромни площи открита вода… и отрязъци от време, без да има какво да правим… Това струва луди пари. Такава стока вече почти не се продава.
— По-добре се затвори в някоя стая и заключи вратата — отвърна Райгъл.
— Не става — възрази той. — Звъни телефонът.
— Ами няма да отговаряш.
— На вратата може да почука пощальонът.
— И колко пъти ще се случи? Не си длъжен да отваряш.
Райгъл просто си търсеше повод да се заяжда. Капела се включи в разговора колкото да се позабавлява.
— Съседите ще получат съобщението — предложи Капела.
— Тогава децата ще се върнат и ще пуснат силно телевизора.
— Ще им кажеш да намалят звука — не се предаваше Капела.
— Да, ама трябва да изляза от стаята.
— Е, добре, просто няма да им обръщаш внимание — примири се Капела.
— Добре, чудесно. Я сега да видим. Какво става с човек, който седи в заключена стая, не вдига телефона, не отваря, ако някой чука на вратата, не си показва носа дори когато децата са у дома и са пуснали силно телевизора?
Замислиха се и накрая леко се усмихнаха.
Барманът изглеждаше напълно отегчен, когато влязоха. Нямаше никаква работа. Но откакто бяха седнали в кръчмата, дойдоха още четирима-петима посетители. Барманът разговаряше с двама от тях, приличаха на стари клиенти — спокойни, свикнали с мястото. Други двама държаха билярдни щеки, явно от маси в съседно помещение.
— Тук няма пространство — настоя Райгъл, още му се искаше да спори. — Ако беше тукашен, щеше да ти е ясно.
— Как така?
— Тук няма пространство — повтори Райгъл. — Всичко е претъпкано с история. Вече всичко е мъртво, но ако познаваше този край, щеше да разбереш, че няма пространство. Пълно е със стари тайни. Всеки тук крие по нещичко.
— Какви тайни? — попита той Райгъл.
— Нищо не е такова, каквото изглежда — обясни Райгъл. — Например малкият приток, където сме сега, знаеш ли накъде води? Сигурно си мислиш, че продължава неколкостотин метра след завоя, нали? Докъде смяташ, че стига тази рекичка, преди да спре?
Предположението на Федър беше трийсетина километра.
Райгъл се усмихна.
— Преди можеше да вървиш по нея безкрайно — каза той. — Стига чак до Атлантическия океан. Но сега хората са забравили това. Тече през целия щат Ню Джърси. Някога бе свързана с канал през планините и стигаше чак до Делауер. Оттук минаваха шлепове, натоварени с въглища още в Пенсилвания. Прадядо ми е печелел от това. Влагал е пари в какви ли не предприятия. И е бил доста заможен.
— Значи си тукашен — предположи Федър.
— Родът ми се е заселил тук след Революцията — обясни Райгъл. — Преместили са се едва преди трийсетина години.