Беше премръзнал.
Встрани от стълбата, до поставката за картите намери кибрит и спирт. Внимателно пренесе чашка спирт до малката печка с въглища в другия край на кабината и изля съдържанието върху брикетите. Там, на брега от книжката с картинки, всичко ставаше с вълшебна пръчица. Имаха си отопление и електричество, дори не се замисляха за това. Но тук, в този малък плаващ свят, трябваше сам да се грижи за всичко.
Федър драсна клечка кибрит, хвърли я в печката и се загледа как с рязко „пуф“ спиртът я изпълва с блед синкавоморав пламък. Беше доволен, че снощи я е напълнил. Щеше да му е много неприятно сега да се занимава с въглищата… Снощи ли? Струваше му се, че е минала цяла седмица…
Затвори вратичката на печката и остана загледан за миг в нея, докато с крайчеца на окото не мярна огромен, съвършено непознат куфар.
Откъде Ли се е взел, зачуди се той.
Не беше негов.
Сигурно го беше донесла Лайла.
Замисли се и драсна още една кибритена клечка — за закрепената с пръстени месингова газена лампа. Нагласи фитила, за да регулира пламъка, после угаси електрическата крушка на тавана, седна на койката под лампата и се облегна на сгънат спален чувал.
Вероятно се бе разбрал с Лайла да дойде на яхтата, иначе тя нямаше да довлече куфара.
Газената лампа хвърляше отблясъци по дървените части, бронза, месинга и тъканите в кабината, а от черната печка с леко прашене се излъчваше невидима топлина. Скоро щеше да се стопли и да стане приятно.
Само да не беше куфарът. Паметта на Федър се проясняваше и от това не му ставаше никак приятно. Спомни си, че Лайла изпусна куфара върху палубата на Райгъл. Вдигна страшен шум. Отидоха по-нататък да прескочат на неговата яхта, тогава той се обърна и й каза да пази тишина. Припомни си как тя изкрещя: „На мен ли ще ми разправяш да пазя тишина?“ Чу се по цялото пристанище.
Спомените изплуваха един по един: те двамата отидоха при нейната яхта, той я изчака да си събере багажа, заслушан в приказките й за „оня мръсен женкар Джордж“ и „тая пачавра Деби“.
О-ох.
Все пак реши, че не е болка за умиране. Само няколко дни до Манхатън и после тя ще си отиде. Можеше да се изтърпи.
Забеляза, че Лайла е изблъскала с куфара всичките му кутии с листчетата в единия край на подставката. Трябваха му за книгата, върху която работеше. Една от четирите продълговати кутии, предназначени за стандартни фишове в картотека, беше точно на ръба и можеше да падне. Само това оставаше, помисли той, да се разпилеят близо три хиляди листчета с размер дванайсет на шестнайсет сантиметра.
Стана, изправи изпопадалите в кутиите листчета и ги притисна до останалите. После внимателно премести кутиите на по-безопасно място назад. Върна се и пак седна.
Много по-лесно би преглътнал загубата на яхтата, отколкото загубата на тези листчета. Бяха около единайсет хиляди. Близо четири години ги беше трупал и пренареждал, вече му причерняваше, когато се мъчеше да ги оправи. Идеше му да ги зареже.
Наричаше обединяващата ги тема „Метафизика на качеството“, а понякога „Метафизика на ценностите“ или просто „МК“ за по-кратко.
Сградите по брега принадлежаха към един свят, а тези листчета към друг. „Светът на листчетата“ съществуваше отделно, веднъж Федър едва не го загуби, защото не бе записал нищо, а житейските случки бяха изтрили паметта за него. Сега бе възстановил по-голямата част върху листчетата и не искаше отново да го губи.
Може пък първата загуба да е била за добро, понеже сега при възстановяването нахлуваха най-различни нови неща, толкова много, че негова основна грижа стана да ги обработи, преди окончателно да са задръстили ума му. Главната цел на листчетата вече не беше да му помагат да запомни. Те му помагаха да забрави. Звучеше парадоксално, но целта беше да изпразни главата си, да остави на плота всички идеи от последните четири години и да не мисли за тях. Точно това му се искаше.
Има едно старо сравнение с чаша чай. Ако искаш да пиеш пресен чай, трябва да се отървеш от стария, иначе чашата ще прелее и ще измокри всичко. Умът е също като чашата. Възможностите му са ограничени и ако искаш да научиш нещо за света, трябва непрекъснато да го прочистваш и да учиш нови неща. Много лесно е цял живот да разплискваш стария чай в чашата и да си въобразяваш, че е страхотен, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново, защото не си могъл да го получиш, защото старото е пречело на новото да навлезе, защото си бил напълно убеден колко хубав е старият чай, защото всъщност никога не си опитвал нищо ново… и така в омагьосан кръг.